Кристиян беше затворен трети ден в стаята си. Той бе под строгото наблюдение на родителите си. Те се интересуваха повече от бизнеса си, но това не пречеше да упражнят контрол, сякаш изолирането на детето им от външният свят беше достатъчно, за да спре наркотиците. Останал без интернет, без телефон и без любимата си, той искрено скучаеше. Това даде допълнителна сила на въображението му, за да започне да крои планове как да се измъкне тайно. Целта – поне марихуана! Трябваше да измисли повод да излезе от стаята. Само така можеше да се добере до ключ, телефон и пари.
С времето беше толкова затъпял, че дори шофьорска книжка не можа да изкара. С мъка завърши и гимназия. Но си живееше добре. Имаше кой да се грижи за него – егото на родителите му. Нямаше как те да допуснат да изглеждат изпаднали в очите на другите. Обличаха го добре, даваха му доста пари, купуваха му мотори и коли, въпреки това, че платиха, за да завърши училище. Даваха му всичко, а той не успя да изкара дори шофьорска книжка. Не работеше, защото всякакви опити за това се проваляха още първите дни. Изобщо той беше част от семейният имидж за висок стандарт и богатство и нямаше как да го лишат от лукса.
– Мамо, нека да изляза за малко на балкона! Не мога да стоя повече затворен. Искам на слънце. Мамо, заедно ще постоим на балкона… за малко и ще се прибера. Моля те… – Кристиян говореше много, но бедно. Речникът му беше лесен за запомняне дори от новопристигнал бежанец. Едва ли употребяваше повече от 50 -100 думи. Но за сметка на това владееше перфектно интонацията като средство за манипулация. Особено към майка си.
– Крис, миличък, закъснявам. Но обещавам, че до час ще се върна и ще пием заедно кафе на верандата.
– Цял час! Много е! Повикай тогава татко.
– Няма го, излезе. Само чистачката е тук. Не се безпокой, ако нещо те заболи просто я повикай и тя ще ни се обади. Целувки, мило! – провикна се майка му, а той усърдно изслуша заглъхващото кънтене на токчетата й.
