Пиян съм. Но все пак намирам капка вестибуларен апарат да отида до „Кауфланд” за още пиене. Настинал съм, това ми дава оправдание за спиртната инвазия в остарелите ми, прочистени от алкохола вени.
Докато се препъвам в изровения от „Пулс” тротоар, настръхвам. Нещо ме кара да се обърна към пътя, нещо ми завърта насила тялото. Десета от секундата изпищявам преди него, десета от секундата виждам как Маздата го удря и го подхвърля на метър от мен. Писъкът на палето е заглушен от моя.
Ужасът също.
Хвърлям шибания плик с шибаната бира и се втурвам към безжизненото телце на кученцето. На кученцето бебе. С периферното си зрение се наслаждавам на отдалечаващите се светлини на Маздата.
Чувам спирачки, после още, после още…
„Идиот, искаш да те блъсна и да ме съдят ли?” – Ми казват те. И нещо за мама. Добре, че не е на този свят вече, та да се наслади на еволюцията на Дарвин. Телцето трепери. Кръв няма, рани няма, но е смазано. Скимти, гледа ме. Гледа ме. Гледа ме…
– НЕ! – Казвам…– Не, не, Господи, НЕ!!!
Една конвулсия, една въздишка, един поглед… Една сълза по бебешката му муцунка… Моя е. Сълзата е моя. После още една. И още… Сега ще го погреба. И ще се сетя що за хора сме. Ще се сетя как се отнасяме към невинните създания, яхнали тон и половина безсмъртна ламарина. Дали един ден ще ни погребат или кремират с нея?
С тази ламарина, която убива? Пиян съм. Лопатата ми тежи. Но успявам, все пак, да сколасам един кръст от отчупени клонки.
