Прегърбена, с избеляла забрадка, седеше на празна щайга от зарзават. Беше се загърнала със старо одеяло, защото от Витоша идваше лек, но пронизващ вятър. Одеялото беше това, което ме спря. Бях направил две крачки, после се върнах.
Може би не трябваше. Одеялото беше старо, вълнено, но това, което ме върна, бяха двете големи дупки по него, вероятно от молци. После я загледах. Беше на не повече от 70 години, но изглеждаше на 170. Лицето й, понесло капризите на времето, клюмаше над двата стръка увехнал копър, сложен чинно на вехтия кашон пред нея.
Нямах нужда от копър.
Нямах нужда и от излишни емоции. Но се върнах. Левче за двата омърлушени стръка. Подаде ми ги с ръка, която няма как да опиша. Ръка, която е отгледала две поколения. Банкнотата от два лева увисна във въздуха. Няма как да ми върне. Махнах с ръка и се усмихнах – майната му, едно левче…
Грешката ми беше, че я погледнах в очите. Хванах я за ръка и куцукайки, прекрачихме прага на най-близката закусвалня. Три кебапчета, две филии хляб…
Едното изяде, другите две скришом от мен уви в салфетка и ги пъхна в джоба си. Разбра, че съм я видял и ми каза, че са за утре… Това ме уби. Дадох й малко банкноти, целунах й ръка и я нарекох „майко“.
Нещо, което все още ми липсва.
Възможно е да е актриса, възможно е по този начин да печели някой-друг лев – от лапни-шарани като мен. Но никога няма да забравя ръцете й. Тези, които са отгледали две поколения.
автор Деян Желязков
