На касата в хипермаркет, висок, леко прегърбен мъж с посребрени слепоочия се суетеше около прибирането на рестото. Не разбрах дали причината за изопнатото му лице беше размера на рестото, двете тежки торби или шестгодишното момиченце, което го дърпаше за ръба на поовехтялото му палто.
– Тати, татииии! – Детското гласче се качи с две октави. – Искаааам!!
С изражение, което само децата могат, а след това с жест, нетърпящ възражение, едно розово пръстче се закова по посока на някакво шоколадово лакомство, току до самата каса. Както и десетки други, поставени точно за тази цел там.
– Не сега, моля те… – Мъжът изпъшка, пое тежестта на пликовете и се обърна. Малка сребриста монета тупна на пода и се затъркаля по права линия.
Детето забрави за лакомствата и хукна да я гони, ловко провирайки се между колички, крака и полупълни пликове.
– Еми, остави я! Емилия!!! – Гласът на мъжа се загуби всред общата глъч.
Не бих нарекъл провлачената му походка втурване; пречеха му покупките, умората и блъсканицата на изхода. Монетата измина необезпокоявано около 50 метра, забави ход, наклони се на една страна и лениво се мушна под един стационарен банкомат. И ни се усмихна лъскаво отдолу, вече в безопасност.
Детето я видя, извика, падна на колене и със засилка се опита да пъхне пръстчетата си в пролуката. Резултатът от срещата на ръчичката й с безмилостният метал беше смразяващ писък, бликащ от болка, изненада и яд. Баща й, секунда след нея, захвърли торбите на пода и я сграбчи.
Галеше я, успокояваше я, ръцете му бършеха сълзите й. Целуваше наранената й ръчичка, очите му бяха мокри. Хората го гледаха, подминаваха със съчувствени лица, заобикаляйки възпитано разпилените по пода продукти.
Високият уморен мъж уморено ритна бронираното туловище на банкомата. Охраната се намръщи. Избутах количката си така, че да застане между него и бащата и му махнах.
– Моля Ви, елате и ми помогнете да съберем продуктите от пода. Пречат на всички.
Той ме погледна, сякаш бях началото на работното му време. После с усилие на волята се наведе и ми подаде пликовете, събрани от мен, а аз ги сложих в количката си. Високият мъж почти бе успокоил момиченцето. Детето хлипаше, гушнало наранената си ръка.
– Къде е колата Ви? Ще Ви помогна.
Тръгнахме към изхода, провирах количката майсторски в тълпата, правих им път. Почти приближихме до стар Опел, когато момиченцето се сети за шоколада.
– Защо не ми го купи, защо – проплака тя – сега нямаше да ме боли!
Той отвори багажника, а аз сложих покупките вътре. После с бледо и намръщено лице ми благодари. Трясна капака и красивата му, уморена усмивка за секунда промени цялото му лице. Обърнах им гръб и тръгнах към Тойота-та. Толкова за легендите за самотните бащи. Толкова за легендите за жените, които не гонят парите. Толкова за легендите, че пари при пари отиват. Толкова за легендите, че в крайна сметка все мъжете са виновни.
Тойота-та и цигарата между устните ми запалиха почти едновременно. А следващите няколко завоя взех толкова плавно, доколкото десетте яйца на задната седалка да оцелеят.
автор Деян Желязков
