Странно ми е как в социалните мрежи и наяве нещата се разминават. Още преди да си изпия кафето, се зачитам във фейса как навън е някакъв ужас, кошмар с две лица, апокалипсис, а температурите били като на Йо, Европа, Ганимед, Калисто или като на Плутон. Слизам на паркинга и виждам жизнерадостна глъч от комшии, деца и боботещи на празен ход двигатели. Ванката със завист гледа размразяващия спрей на Жоро, който пък гледа със завист задника на жена му.
Кольо черпеше енергия от псувните си срещу правителството, та успя пръв да си изчисти колата. След него и ние се заехме да вадим сняг от ушите на децата, които си играеха на къртиче семейство в дълбокия сняг. Купетата ни се затоплиха, та успяхме да ги вкараме вътре – снежни, премръзнали и със засъхнали на безопасна дистанция от езичетата им сополи.
Нашите сополи, обаче, тръгнаха заради Петя, от седмия етаж.
С плавна походка, дори и в този сняг, се появи от входа и тръгна към БМВ-то си. Знаех си, че през зимата е по-тихо, но чак такава тишина… Даже три годишният Жорко в хюндая успя да си оближе нослето.
Петя беше в черен клин, черно боди, черно яке, черна коса, черен грим и черна душа. Причерня ни. На снежният фон биеше на очи като хлебарка в кисело мляко. Тя не можа да отвори и с въздишка на преяла тигрица изрази мнение за студа, снега, гадното БМВ и гадните мъже, дето все я изоставяли.
Да, ама присъстващите нали все сме изключение, та всички зарязаха колите, децата, жените и съвестта си. Вкупом всички искаха да й помогнат, готови да я пренесат с колата й на работа, даже по-бързо от метрото.
Тя се усмихна с 67 бели зъба, разтегна подутите си устни, хвърли ключовете на Боби (Ники припадна) и каза, че отива да пие кафе при Невена, другата секс-икона на блока. Панчо плахо предложи да слезе и тя, а Петя се фръцна с усмивка, каза нещо по адрес на незадоволените мъже и тръгна към входа. Докато крачеше уверено в дълбокия сняг, придърпа нагоре по дупето впитото си клинче. И Венци припадна. Всички духаха в премръзналите си шепи, опитваха се да изчистят колата на Петя, да я запалят и подгреят за Нейно Величество Кифлата.
Докато с мъка изкарвах тойотата от дълбоките преспи, зимната социална мрежа работеше с пълна сила. И докато в купетата се стелеше шум на парно, детски глъч и скърцане на женски зъби, то навън шумът от мъжки глъч, обещания за несравними нощи и хвалби не секваше.
Подадох десен мигач и бавно, защото беше заледено, се отдалечих от тази социална мрежа, аналоговата.
Понякога, но рядко, предпочитам другата, дигиталната. Защото там кифлите са си пак кифли, но поне има мъже.
Там всички са мъже.
Автор Деян Желязков