Беше опърпан старец, изглеждаше като клошар. Дрехите му бяха вехти, но изкърпени и изпрани. Миришеше като мумията на Тутанкамон, напечена от слънцето.
Миришеше на вечност, която иска да сподели с мен.
Добър ден, майсторе! Промълвиха напуканите му устни, познали стотици филии хляб.
Само хляб.
Аз не го чух, работих, режех с ъглошлайфа, бях в работата си, бях в мислите си.
Но той стоеше там. С периферното си зрение го видях – непоклатим като данъчен инспектор.
Заварих това, което трябваше да заваря, шлангът на телоподаващото увисна в обгорената ми ръка.
Свалих маската и погледнах в старческите му очи. Очи, видяли много внуци.
Завидях му.
Добър ден, господине, слушам Ви! – промълвиха жадните ми за бира устни.
Бе наборе – каза ми той, а аз се слях с вечността – тука за бабата, жената де, съм измайсторил четири крачета. За проходилката ѝ, че тя е малко патрава, не може да ходи, хахахахаха. Можеш ли да заваряваш толкова тънко?
Щом е за бабата – казах със свито гърло – ще заваря и сапун за бирена бутилка. Я дай да видим какво си ми донесъл!
Беше се постарал да напасне всичко.
Беше се постарал за всичко.
Беше на 86 години.
Бабата беше на 80 години.
Извади няколко железа от едно опърпано пликче от Била. Пликче, което е познало и по-добри години. Гледаше ме в ръцете, докато заварявах. Дадох му маска, за да не си „освети“ очите.
Гледаше.
Гледаше как ще заваря крачетата на прохоидилката на жената, споделила живота си с него.
Той беше тук, беше при мен, и все още се грижеше за нея.
Кажи ми наборе, колко пари?
А аз му се усмихнах.
Я бягай при бабата и с тия пари ѝ купи цвете, за Бога – му казах.
Ама…. няма ама. Марш оттук – му казах и категорично отказах да приема металните два лева, които ми подаде с трепереща от годините и любов ръка. Той ми пожела толкова красиви и истински неща, които никога не съм чувал през живота си.
Старецът, на 86 години, онзи треперещият.
После го видях как с двата лева, отказани от мен, купува цвете за бабата.
Цветето беше символ на вечността.
Поне аз така го видях.
автор Деян Желязков
