Суданско продължение

- реклама -

автор: Георги Милков

Седя си между два гроба, ям мекици, поръсени с пудра захар, и пия горещо каркаде. Преди това съм бъркал в саркофага на един неразложен двестагодишен труп, мазал съм си лицето с прахта, в която са положени мощите, и се чувствам безсмъртен. Аз съм в един друг свят. И не съм сам. Не че съм луд, а просто наоколо има още много хора. На старите гробища в Омдурман започва подготовката за една от най-мистериозните церемонии за сливане на човешкия дух с божественото начало…
Предния ден в Хартум пък бях открил Абдел Али. Бръснарят на Илич Рамирес Санчес, по-известен като Карлос Чакала. Най-известният терорист в света, преди Осама бен Ладен да му отнеме титлата. Венецуелският марксист и саудитският милионер бяха живели известно време в суданската столица. Хартум бе последната им официална регистрация, преди единият да бъде заловен от френските тайни служби, натъпкан чувал и отведен с военен самолет в Париж, а другият да се потули за повече от десетилетие в пущунските пущинаци.

Мястото, на което се намирах се казваше “Хамед ал Нил”. На името на един местен светец, чието тяло не се бе разложило и затова почиваше в специално построен мавзолей насред старите омдурмански гробища. Всеки петък вечер там се събираха хиляди дервиши и последователи на големите суфитски ордени.

Да открия това място ми отне известно време и усилия, признавам. След двучасово мотаене из омдурманския пазар за камили махнах с ръка и спрях една рикша. Транспорт, придобил голяма популярност в Хартум и околностите през последните години. У водачите на тези рикши се наблюдава някаква дива надпревара кой ще си украси тортинетката с повече безполезни и пъстри неща. Всяка една от тези машини е като малък музей на кича. Навсякъде, а най-много по предното стъкло, висят бляскави гирлянди, плюшени мечета, светещи надписи I LOVE YOU, глобуси, пискюли, кадифени завески, звънчета и камбанки от калибър всякакъв… Когато една от тези цветни машини на щастието спря пред мен, загубих цели две минути, докато намеря къде точно зад украсата се е скрил водачът. След като ме увери, че знае къде е “Хамед ал Нил” и след обичайното пазарене за тарифата, шофьорът даде знак, че потегляме, пускайки от едно копче всичките тромби, сирени и бибитки, с които неговата рикша бе снабдена.

След около час и половина лутане из прахоляка, прекосявайки два пъти Сини и три пъти Бели Нил се оказа, че моят човек въобще няма никаква представа къде е мястото, на което трябва да ме заведе. Слънцето вече беше почнало да залязва когато с много питане стигнахме едно широко място. Надолу се виждаха само гробове. Водачът на рикшата до последно отказваше да приеме, че чужденецът, когото вози, тоест аз, ще иска да бъде оставен сам-самичък преди здрач на подобно място. Мога да те изчакам десетина минути, сигурно няма да се бавиш много на тия гробища? Човекът звучеше истински загрижено, но явно той самият нямаше намерение да замръква в тоя пущинак. Убедих го, че работата, за която съм дошъл изисква повече време и ще гледам да се оправя някак сам на връщане. Бог да те пази, каза водачът на рикшата и отпраши обратно към града, давайки продължителен звуков сигнал, сякаш, за да напъди всички евентуални караконджули.

Мавзолеят на Хамед ал Нил се виждаше и поех натам стъпвайки внимателно между старите надгробни могили. Около постройката нямаше никого, но отвътре се чуваха песнопения и миришеше на тамян. Надникнах през отворената врата и видях хора да седят край голям саркофаг, клатейки се в ритъм. Един възрастен човек с аскетично лице мина покрай всеки, подавайки му нещо в ръка. Срещнах погледа на един от хората, седнали в центъра и той ми направи знак да се приближа. Събух обувките си и прекрачих плахо входа на гробницата… (to be continued)

- реклама -
- реклама -
- реклама -
- реклама -