автор: Георги Милков
(продължение)
Още с влизането разбрах, че това не ще да е гробница или мавзолей като тези, които бях виждал досега. Тук поклонниците изглежда имаха пряк достъп към умрелия. Нетленното тяло на светеца трябваше да се намира под огромния саркофаг, около който бяха насядали всички. През отвори в основата му всеки можеше да пипне вътре в каменния гроб. Някои шмугваха почти цялата си ръка чак до рамото и нещо бърникаха вътре, след което мажеха лицата и главите си с изваденото.
“Това е пепел, която смятаме за свещена. Докосвайки се до светеца, вярващите получават духовна сила.” Шейх Хамед Абделмахмуд говореше английски език с подчертан британски акцент. Изглеждаше надхвърлил петдесетте, целият в бяло и с типичния судански тюрбан на главата. Явно, след като ме бе поканил да вляза, държеше да ме осведоми за обстановката и случващото се в гробницата. Попита ме от къде съм и как съм попаднал на това място. После ми заобяснява какви са хората, които седяха наоколо, и в какво вярват. Пред нас застана възрастен аскет и сложи нещо в шепата на шейха. Подаде и на мен. Наркотично вещетво? Някакъв опиат, който вади тялото от нормалното му състояние и го хвърля в транс? Оказа се съвсем обикновена сушена фурма. Отдъхнах си. Е, поне не съм попаднал на наркоманско сборище, казах си. Но още не ми бе много ясно на какво точно сборище съм попаднал. Шейхът наблюдаваше с блага усмивка колебанието ми. “Виж тези хора, те са отчайващо бедни, казва ми той. – Нямат нищо освен тези дрипи, с които са се покрили и тези сухи фурми. Но погледни лицата им. Какво виждаш?”
– Изглеждат щастливи.
– Да, те са щастливи, защото са познали истината. Те са по-близо до Бог от всеки друг, който си срещнал по пътя си досега.
След това шейх Хамед се опита да обясни на мен невярващия странник как е възможно да бъде постигнато безсмъртие на душата. Спокойният му глас, мирисът на тамян във въздуха, песнопенията и ритмичното поклащане на насядалите наколо поклонници сякаш ме унесоха. Със сигурност не е от фурмата, защото още не съм я изял, помислих си. Държах фурмата в дланта си и още се колебаех да я опитам ли? А дали това не е истинският плод на познанието? Ключ към други нива…
Искаш ли да пробваш? Чух гласа на шейх Хамед, който ми посочи една от дупките в саркофага на Хамед ал Нил. Правил съм и други необмислени неща в живота си, но сега сякаш ме обзе изненадващ порив. Плъзнах се по колене на мраморния под към гроба на светията. Без никакво притеснение протегнах ръката си и я мушнах в една от дупките. Бръкнах навътре. И още малко по-навътре… Напипах нещо, после върховете на пръстите ми потънаха сякаш в пепел. Затворих очи и за момент нещо ме спря да дръпна ръката си навън. Не, никой не ме бе хванал! Просто усетих, че съм в странно състояние. Дясната ми ръка сякаш бе в различно енергийно поле. Все едно съм бръкнал в магическо огледало, а там отвъд имаше друг свят. Отворих очи. Дервишите, насядали по пода на гробницата, продължаваха да пеят странните си песни и очевидно никой не ми обръщаше внимание. Освен шейх Хамед.
“Сложи го на главата си, ще се почувстваш добре”.
Току-що бях извадил ръката си от саркофага и бавно разтворих пръстите. В шепата ми имаше фина кафеникава пепел. Намазах с нея лицето и врата си.
“Сега вече си суфи. Един от нас. Дяволът не може да те хване лесно”, каза с усмивка шейх Хамед Абделмахмуд. Така напудрен с пепел от нетленното тяло на двестагодишен светец вече можех да изляза навън. Слънцето си бе отишло оставяйки тъмновиолетов шлейф върху небето над Омдурман. Гробищата бяха пълни с хора. Мъже облечени в бяло и зелено, с пръчки, бастуни, а някои и с тъпани, пъплеха навред. Излизаха сякаш изпод могилите. Хора от разните суфитски ордени, всеки воден от своя шейх, се приближаваха към мавзолея, от който току-що бях излязъл. Имаше и някои доста странно облечени персони. Дългобради старци с цветни роби, а други пък с високи конусовидни шапки – сякаш магьосници от приказките… Десетина души започнаха да бият барабани и дайрета, а другите – да потропват с пръчки по земята или да пляскат с ръце в същия ритъм. Множеството се заклати. Сякаш бях на нещо средно между рейв парти и карнавално шествие. Плавните движения ставаха все по-забързани с всяка изминала минута. Точно пред мавзолея насъбралите се бяха оставили един празен кръг колкото малък селски мегдан. Със забързването на ритъма от клатещата се тълпа току се откъсваха няколцина души, мятаха се към центъра на опразненото място и започваха да се въртят неистово около една точка. Телата им – сякаш големи пумпали, а от очите им се виждаше само бялото, защото зениците им бяха обърнати нагоре. Кръгът се изпълваше с нови и нови хора-пумпали. Нови и нови изпаднали в транс човешки същества, които сякаш се телепортираха от това странно място към някакви други светове…
