Синият талон

0
89

Преди има – няма пет години и половина се издъних. Като шофьор се издъних, а си мислех, че знам две и двеста. Бях махмурлия, колкото десет бургазлии на гости във Враца, но това е друга тема. Карах си по софийското околовръстно, на път за люлинското Метро, когато твърде късно осъзнах, че съм пропуснал отбивката за магазина. Махнах с ръка – аз какви неща съм пропускал в живота си, та една отбивка ли…

Продължих направо и после отбих от пътя, изчаквайки колоната от автомобили да премине, за да направя нарушение – обратен завой на двойна, непрекъсната лента.
Нека сме наясно – имам се за добър шофьор, 25 години зад волана и един милион километра градско кормуване, без катастрофи – е, имах някакво самочувствие.
Нарушението го направих бързо, безапелационно и безгрешно. Ами… Мога и това е.
Сто метра след моята гордост от перфектния обратен завой, дето трябва да го сложат в учебниците, една сянка легна върху предния ми прозорец.

Сянката на полицейската палка.
Отново отбих, спрях и отворих прозореца с жест, загатващ фиш за определена сума. Или сума без фиш. Абе сума да има. Добър ден, старши сержант Късопишков. Вашите документи и документите на колата, ако обичате. Той им хвърли бегъл поглед, като Орхан Мурад на клип на дъщеря си. Излезте от колата и елате до нашата – репликите му бяха рутинни и заучени още от втори клас. Те такива се раждат, не се учат. Господин Желязков, ще Ви бъде съставен акт за липса на винетен стикер. Подпишете се тук, моля. Винетен стикер ли? Че аз не съм излизал от София, защо? Той ме погледна, сякаш бях стара, сдъвкана клечка за зъби. Когато направихте обратния завой, беше десет метра след знака за винетка. Подпишете се тук и лек ден.

В този момент два мерцедеса профучаха покрай нас с дозвукова скорост, обръщайки напоената с пот фуражка на Късопишков. Мерцедесите бяха матово черни, определено тунинговани, с еднакви цифри на номерата. Късопишков съсредоточено гледаше листа безмислена хартия в розовите си ръчички, а колегата му съзерцаваше залеза с такъв апломб, сякаш всеки момент ще напише сборник стихотворения, засенчващи творбите на Недялко Йорданов или Петя Дубарова. Взех си листа, попълнен с почерк досущ като на второкласник с ментални проблеми, а подписът на Късопишков загатваше неосъзнат аутизъм, безпредметен нарцисизъм и отявлена липса на сексуално удовлетворение. Това на първо четене, все пак не съм графолог. Седнах, запалих тойотата, запалих цигарата и запалих фантазията си.

Преди десетина дни се навършиха пет години и половина от тази случка. Пет години и половина давност на акта ми за винетка. Пет години и половина без нарушение и спиране за проверка. Абе мога да карам и това си е. Тойотата ми е на двайсет години и сякаш е в стелт режим – катаджиите се обръщат наобратно, щом я видят. Жените също.

Сутрин рано е спокойно в столичния КАТ. Изтеглих си номерче за гишето за наказателни постановления(ама как звучи, а?) и зачаках. Бях трети на гишето, така че имах половин час за биричка. Бях с метрото, бях в отпуск, а колко е часът в момента – все тая, след бай Айнщайн всичко е относително. Огледах се наоколо. Ходил съм на всякакви погребения, но толкова опечалени физиономии не бях виждал. Реших, че мога да направя бизнес с тези злокобни лица, когато таблото изписа моя номер. Зад оплютото от мухи и ядосани от милиционерщината хора с дентални проблеми стъкло, в стол от викторианската епоха се беше настанило нещо. Погледнах я. Сякаш беше сестра на Джаба Хътянина. Шкембе, бюст и гуша се сливаха в едно, а едното опираше в ръба на очуканото бюро. Виждал съм такова бюро на някои стари снимки с баба ми. Да? Каза ми тя с глас, достоен за дублаж на анимационен мамут и ме погледна през чифт очила, като две врати на пералня. Видя акнето от девети клас на брадичката ми и се намръщи. Акнето го нямаше там от девети клас.

Добър ден – усмихнах ѝ се като гладен кашалот. Ето Ви шофьорската ми книжка. Имам акт за винетка съставен преди пет години и половина, изтекъл по давност. Бихте ли ми върнали талона…. Ако обичате? От погледа, който ми хвърли през вратите на пералните разбрах, че точно в този момент обича две по сто и шопска салата, плюс сочна пържола и салата от наденички. Но беше твърде рано за това, така че тя се провикна с тембър, който съсипа и без това съсипаните физиономии отвън. Марче! Марчееее ма!!! Ревнаха трите ката цици, ограничени от вехтото бюро. Дай кутията с античните талони ма!!! Аз рязко дръпнах главата си от гишето, за да остана със здрави тъпанчета. Тази звукова граната със сигурност би убила дузина прилепа и една къртица. Добре, че те нямат шофьорски книжки и наказателни актове.
После цъфна Марчето, чието име чуха и във Вакарел. Пльосна на викторианското бюро кашон с поне три хиляди сини талончета, от ония, античните. Божието създание пред мен се намести в стола си, който изскърца зловещо, въпреки тройната осигуровка от пернишки винкел в основата. Плю на двата си пръста и започна да рови.

Въздъхнах примирено и се обърнах. Зад мен беше се образувала опашка, сякаш бях продавач на банани по живково време, или поне Моисей на брега на Червено море.

Облегнах се на гишето и се замечтах за още една бира, кафе, сандвич и цианкалий. Усетих трепет в прасците си и с ужас видях как вените ми се разширяват. От дълбините на гишето се чуваше ритмично плюене на пръсти и ровене на талончета. Май трябваше да си взема ръкавици и дезифектант някакъв, за да мога да си прибера документите след това. По пладне се обърнах и пуснах една усмивка в гишето. Мадам, казах с глас на уморен от служба порно актьор, няма ли да Ви е по-лесно да ми издадете нов талон? В отговор получих още едно пу-пу, с равноделен ритъм, точен като метроном. Наплюнчените пръсти продължиха неуморната си работа без секунда колебание. Ходеше ми се до тоалетна. Ходеше ми се на ресторант. Ходеше ми се на море. А ходех по мъките. А опашката зад мен отиде по дявола.

Деян Желязков? Доловиха ушите ми, свикнали с плюнченето на пръсти. Ето Ви талончето. Това е всичко – каза Гласът, който не беше от този свят. Марчеееее! Прибери Античните талони, ма!!! Обърнах се, прекръстих се и намазах челото и пръстите си с чесън, против уроки, де. Поех заветното синьо талонче и му се зарадвах, сякаш не го бях виждал с години. И опашката на гишето му се зарадва. Всички му се зарадвахме. Абе радост да има.

На излизане си направих селфи с пустото му синьо талонче.
Ей така, за спомен.
Че знае ли човек….

Деян Желязков

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.