Аз съм казанче. Цял живот съм бил казанче.
Работих усърдно и служих вярно на собствениците
си години наред. Но стига толкова. Отказвам да работя
повече по този начин! Напоследък много ми се насъбра.
Най-вече вода. Знаете ли какво е час по час да я събирате
тая вода с единствената цел да я изхвърлите после?
Да ме прощават бременните жени, ама аз по-добре
от всяка от тях зная какво е да ти изтекат водите.
Телефонният секретар не е по-различен. Събира, събира
съобщения, пък ги избълва после. Хладилникът и той.
Трупа храна в себе си, колкото да я даде без бой след това.
Егати плагиатите – да не видят от мен! И нито един от тях не се е сетил
да си поиска заслуженото. Не и аз! От днес, без заплата,
няма да си мръдна синджирчето!
Тази сутрин реших по оригинален начин да изложа
исканията си пред собственика. Дойде той, седна, извърши
свещенодействието си и в този момент
се вживях в ролята на телефонния секретар и му изрецитирах:
„Здравейте! Вие седнахте тук, за да кажете сбогом на това,
което снощи изядохте от хладилника. Имате сини гащи на бели черешки,
реколта 2005. В момента стачкувам. След сигнала –
пуснете монетка, иначе няма да Ви пусна водата!”
Опасявам се, че това бе последното, което чу, преди да
изпадне в несвяст.
Странен човек! Що толкова трудно прие това, че си е обул
сини гащи на бели черешки, не можах да разбера…
Докато го чакам тоя да се свести и да ми даде заплатата,
заповядайте вие! Хвърлете ми по една монетка. Ако не друго,
в този случай със сигурност ще заработи поверието, че
щом сте хвърлили монета някъде, все някога ще се върнете там.
АВТОР: ПАВЛИ
