По петите на Сезария (III част)

0
129

Георги Милков автор: Георги Милков

ЧАСТ 1

ЧАСТ 2

София, октомври 2005 г.

Влизам в Гранд хотел “София” с наръч дискове на Сезария Евора под мищница. Грабнал съм повече от десетина от домашната си колекция, защото любимата ми певица от Кабо Верде е в България и се надявам да получа автограф след пресконференцията. Определено трябва да съм най-нахалният от всички нейни фенове, защото искам тя да се подпише не на една от обложките, а на цялата дузина. Сезария ще пее вечерта в Зала 1 на НДК, но едва ли там ще мога да се преборя с тълпата почитатели. Винаги съм се чудел на хората-фенове. Как е възможно да лапнеш по някого толкова, че да си склонен да чакаш часове с лист хартия, за да ти завърти едикой си някаква драсканица? Абсурдно просто. Никога не съм можел да си го обясня. До момента, в който си дадох сметка, че аз самият съм се превърнал именно в такъв един екземпляр на фен. Цяла нощ не съм спал от вълнение, станал съм преди изгрев, за да преслушам всички дискове и да реша кой да взема за подпис. Накрая след дълги колебания съм заделил настрана една камара различни обложки. 
И ето ме, час и половина по-рано, влизам в хотела, където трябва да бъде пресконференцията, без никаква идея как ще си уплътня времето. Докато се чудя на кое от всички канапета да седна, за да изпия едно кафе, виждам Сезария. Сам самичка. Върти се също като мен, оглежда се и явно се чуди накъде да тръгне. С нея няма никого, а и появата й във фоайето не предизвиква у останалите хора никакъв видим ентусиазъм. Стоя като препариран и си мисля дали пък халюцинациите не са една от отличителните черти на вманиачените фенове. Не, не сънувам, това е Сезария от плът и кръв и върви към мен. Решавам, че на всяка цена трябва да я заговоря. Започвам на английски, но тя ми отговаря на френски. Разменяме няколко реплики. Казвам й, че съм дошъл за пресконференцията и се опитвам да й пробутам камарата с дискове за подпис. Тя махва с ръка и обещава по-късно да ми даде автограф. Разбирам, че е разтревожена за успеха на концерта в София. За пръв път е в България и не е сигурна как ще я приеме публиката. Пита ме: Познават ли българите Сезария? Да, разбира се, отговарям аз. Тя се оглежда озадачено и невярващо. Вероятно фактът, че се разхожда сама и необезпокоявана от никого в лобибара на централен столичен хотел я кара да се съмнява в думите ми. Замислям се с ужас, че може би смята, че аз съм единственият й фен в тази непозната за нея страна. И без това сигурно изглеждам нелепо с този наръч нейни дискове. Абсолютен фрик! Това ме разсмива. Тя ме пита защо се смея. Казвам й какво съм си помислил и това я кара също да се разсмее. Но сякаш пак нещо не й се вярва. Пита ме пак: А, обичат ли българите песните на Сезария? Чудя се как да убедя тази толкова обичана от мен жена от островите Кабо Верде, че в България има страшно много хора, които познават и ценят творчеството й. Единственото, което ми хрумва е… Чакай малко. Оглеждам се дали вече не правим впечатление някому, но не виждам никой да се интересува от нас. Навеждам се към нея и леко на ухото й запявам познатия куплет от “Морето е къщата на носталгията”. Започвам първо плахо и несигурно: Mar e morada di sodade. El ta separa-no pa terra longe… Виждам как бузите й стават на две големи пухкави топки от широката усмивка. Тя започва да пее с мен: El ta separa-no d’nos mae, nos amigo… И двамата продължаваме в един глас: Sem serteza di torna encontra… Дует със Сезария Евора! Това надхвърля всичките ми мечти. Прегръша ме, целувам я по бузите. Тези кадифени, шоколадови бузи… Едва ли тази тъжна иначе песен е предизвиквала по-голям заряд от споделено щастие.
– Сега вярваш ли ми? Ти си много известна в България и тук хората те обичат. Ето, дори знаем песните ти наизуст, често без да разбираме какво пееш. Имаш много, много приятели. Трябва да идваш по-често.
– О, да ще идвам. Вече знам, че имам много приятели.
Побъбрихме още малко, после се качихме с асансьора до втория етаж, където трябваше да бъде пресконференцията. Нямаше кой знае колко много журналисти, което бе добре дошло за мен и колекцията ми с обложки на албуми, защото ми ги подписа всичките. И към момента сигурно съм най-крупният в България притежател на дискове на Сезария, подписани лично от нея.
Вечерта Зала 1 беше препълнена. Имаше и правостоящи. Всички, които са били на този концерт сигурно още го помнят. Но когато тя излезе на сцената и каза, че пее за своите приятели в София, аз бях абсолютно убеден, че тя пее само и единствено за мен… 

Адис Абеба, септември 2004 г.

В цялата етиопска столица няма по-култова кръчма от “Силвър булет”, която се стопанисва от Пешо, 27-годишен предприемчив българин. Намирам го зад бара да налива поредния ром на съсухрен мъж с матова кожа.
Ей, Жилберто, това е Георги, българин като мене. Представяш ли си, ние българите сме навсякъде, изстрелва фамилиарно Пешо.
Жилберто е посланикът на Кабо Верде в Етиопия, но Пешо си го има за свой човек, защото всяка вечер гледа вфизиономията му зад бара.
Кабо Верде. Само като чувам магическите думи, се ококорвам срещу Негово Превъзходителство: “Познавате ли Сезария Евора?”
Посланикът се усмихва широко. А, значи сте чували за Сезария?
Шегувате ли се, та аз от години лягам и ставам с тази жена. Имам предвид, че дисковете й са заредени на уредбата ми вкъщи и не се вадят оттам. Слушам я сутрин и вечер. Имам почти всичко нейно, като изключим ранните й записи за радио Миндело през 60-те. Знам поне 10 нейни песни наизуст. Запомнил съм ги автоматично, по всички правила на сугестологията. Почвам да пея, изричайки без колебание онези странни думи, с които говорят в Кабо Верде: “Mar e morada di sodade. El ta separa-no pa terra longe. El ta separa-no d’nos mae, nos amigo. Sem serteza di torna encontra…”
Посланикът на Кабо Верде е като препариран. Очите му се насълзяват, брадичката му започва да трепери. Той плаче!
Не само аз, но и Пешо е сериозно притеснен. К’во му каза бе? 
Почвам да обяснавам, че това е една песен на Сезария, в която се пее как морето е домът на носталгията, защото разделя хората от близките им и може никога да не се срещнат повече…
“Братко, луд ли си бе, да му пееш такива работи?! Този човек виси тук всяка вечер и е ужасно самотен, не искам с тия песни да му докараш някой инфаркт”, казва Пешо вече съвсем строго. 
Налива по един ром за всички. Изпиваме го на екс и всеки потъва в мислите си. След извество време Жилберто нарушава мълчанието: Аз съм посланик, но всъщност Кабо Верде има само един посланик по целия свят – Сезария Евора.
Изпиваме по още един ром и Жилберто настоява, че трябва да отида на гости на Сезария в Миндело, Сао Висенте. Щял лично да се погрижи. Дава ми телефона си и настоява да поддържаме връзка, за да уреди посещението ми в Кабо Верде. Трябва само да видим кога Сезария ще бъде там, защото тя много пътува, добавя посланикът. 

*** *** ***

Сезария Евора почина на 70-годишна възраст на родния си остров Сао Висенте. Хиляди обикновени хора от архипелага Кабо Верде вървяха пеша след ковчега с тленните й останки, за да я изпратят в последния й път до гробищата на Миндело. Някои бяха боси, а други пееха: Морето е дом на носталгията, то ни разделя от нашите майки и приятели, без да ни каже дали някога ще ни върне обратно при тях… 

*** *** ***

Тази история ще продължи някой ден в Миндело. Сезария със сигурност ще е там и ще ме чака…

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.