автор: Георги Милков
Вашингтон, юни 2003 г.
Поръчвам си капучино и шоколадов мъфин в едно кафене на „Кънектикът“ авеню и се настанявам до прозорците, за да гледам минувачите. Имам малко време преди срещата в 10 ч., на две преки по-нагоре. За вечеря пак трябва да съм в района, защото в съседство, на „Флорида“ авеню, бе този известен ресторант за органична храна, в който трябваше да се явя точно в 19,30 ч. издокаран в официален костюм.
Бързо установявам, че сутрешните минувачи по „Кънектикът“ са най-безинтересните човешки създания на планетата и небрежно се протягам към вестника на масата. Диагонален поглед по заглавията, скука. Още две разлиствания преди да си допия капучиното и да изляза, когато се заглеждам в новината: „Стоичков изигра последния си мач на планетата Земя с фланелката на „Ди Си Юнайтед“.
Ти да видиш! Ако ме бе ударил гръм минута по-рано щях да си ида от планетата Земя без да знам, че Христо Стоичков играе във Вашингтон. Решавам, че ще му се обадя в някой от идните дни, но това е друга история. В следващия момент сякаш наистина ме удари гръм, защото на другата страница на вестника погледа ми спря върху съобщение за концерт на Сезария Евора. Тази вечер! Но тази вечер не мога. Няма друга опция обаче. Не, ще отида на този концерт, каквото ще да става! Не мога да пропусна Сезария на живо. Звъня за помощ на една позната в българското посолство. Искам да разбера как се стига от центъра на американската столица до това предградие, където Сезария ще пее. Оказва се, че почти целият състав на мисията се готви за събитието и ми предлагат с готовност да ме качат в колата на икономическия аташе. След по-малко от час неусетно пристигаме на мястото на събитието…
Светлините в залата бавно угасват. Няколко минути пълен мрак. Една светлинка пълзи по пода на сцената. Това, което виждаме, са пръсти, пети… ходещи боси крака. Това е тя! Аплаузи. Сезария винаги пее боса. Затова по света я наричат Босоногата дива. Един прожектор я осветява. Изглежда семпла, скромна, съвем обикновена. След като изпълнява няколко песни, спира за почивка. На сцената до пианото има малка маса и стол. Сезария сяда там, налива си бренди и небрежно вади цигара. Прави жест към публиката сякаш казва: Аз ще си запаля една, нали може. Запалете и вие. Американците, които я гледат, смятат, че това може би е буафория. В Щатите пушенето на обществени места е забранено категорично и няма сила, която да се противопостави на този закон. Но Сезария не се шегува. Пали цигарата и започва да пуши на сцената. Още не е издишала целия дим от дробовете си, когато мълчанието на публиката се трансформира във взрив. Всички са на крака. Някои наистина си вадят цигари и запалват. Присъстваме на истинска революция! Невъобразим бунт срещу системата! Дайте ми една цигара, казвам аз, който никога не съм пушил. И налейте ром! Всички тези американци наоколо изглеждат истински щастливи. Невероятно! Сякаш Гражданската война току-що е свършила и Томас Джеферсън е освободил робите. Бели и черни танцуват заедно…
Докато ние ликувахме обезумели от щастието, което Сезария ни вливаше, по същото време едни други хора в центъра на Вашингтон не бяха толкова радостни. Крейг Кенеди, шеф на влиятелната фондация „Джърман Маршал фонд“ не е особено доволен да седи на вечеря срещу празен стол, на който би трябвало да се намирам аз. Фондацията е резервирала маса в „Nora“, любимия ресторант за органична храна на президента Клинтън.
Господин Кенеди е кисел. Вечерята е за няколко човека от Европа, пристигнали в САЩ по покана на неговата фондация. „Джърман маршал фонд“ има претенциите да е нещо като инкубатор за управленци и трамлин в кариерите на доста европейски политици, включително и български. Няколко депутати и министри на външните работи на България от най-новата ни история са минали през същата тази фондация.
Когато Крейг Кенеди се цупи, това обикновено се разчува. Понякога чак в Европа. В този случай настроението му автоматично се предава на подчинените му, които нервно започват да разпитват останалите гости около масата дали не са виждали българския си колега?
Бях помолил колежката от Германия (към днешна дата важен член на Бундестага), ако се наложи, да извини отсъствието ми с остър главобол. Доста глупаво оправдание, признавам си, но наистина не си и направих труда да мисля много по въпроса. Не ми пукаше. Бях решил, че макар да съм единственият българин на тази проява, едва ли някой ще забележи, че ме няма. От къде да знам, че ще ме сложат да седя срещу главния началник Кенеди?!
Истината е, че дори да знаех, моят избор щеше да е отново Сезария. Пак щях да разкарам мистър Кенеди заради нея. Беше незабравимо удоволствие да я чуя на живо, да пея и танцувам с напълно непознати хора. Тогава нямаше и как да знам, че две години по-късно тя ще дойде в София и двамата щяхме да имаме изненадваща и много вълнуваща лична среща…
