Петър Петров за Деян Желязков и “В тая суматоха”

 Както е представен авторът „той е един писател, който не е такъв, един художник, който не е такъв, един специалист по всичко, който не е такъв, един пенкилер, който е една чаша червено вино, една грамофонна плоча и кутия изпушени цигари. Една празна душа, изпълнена с живот ”. А аз само бих вметнал той е хаймана, който не е такъв! Един пуснат дух от бутилка, който не е дух, а човек!

Смехът ми започва още с предговора – първото ми хилене е на „Зодия скорпион, асцедент идиот”. Така се захласнах, че забравих да си купя цигари!

Предупреждението от Наталия Николова, да се въоръжим с кърпички се потвърждава, но както се смееш още от представянето на автора, се налага да се пресегнеш за кърпичка в синхрон със сълзата на героя от „Трудно е да си човек”, завършващ с /не/очаквано прозрение „А още по-трудно е да си животинче, в света на човеците.”

Имам някакъв сантимент  към тоя разказ, може би от един спомен от дете/част от историйката  „Как се краде камък от куче”, пусната в блога ми/, може би защото е силна и въздействаща в краткия си обем. Най-вероятно и двете.

 „Трудно е да си човек” има място в учебник по литература! Бих го сложил…

Ама всъщност и аз съм един обикновен бачкатор…като безименния герой на Желязков и обичам животните може би повече от хората, или поне от повечето… Още малко сантименти – и аз харесвам някои от нещата, които харесва героят на Желязков и „пуска” тук-там почти незабележимо, като трохи, водещи до …всъщност не знам накъде водят, както и не знам автори, които цитира. „Една одисея в космоса” се разпознава лесно, но кой знае колко други има? Ма одисеята в какъв контекст е набутана! Цитат от „Мечо пух” всеки разпознава…Джим Томпсън обаче ще го търся с „чичо гугъл”…

Героят на Желязков се оказва аналогов човек/имаше и един „двуизмерен човек”…ако трябва да спекулирам с аналогии, и авторът му беше луд по Радичков и суматохата/, носталгичен още от първия разказ, завършващ с „Моля ви, върнете ми осемдесетте”.

Радичков ли пишеше за „суматохите”?

 И аз наскоро възкликнах „Искам пак на 18”. Това е било точно през осемдесетте.

Героят на Желязков говори езика на бачкаторите,  и няма как иначе – самият той е такъв.  Малко носталгичен като друг литературен „чешит” – човекът на име Уве.

…Човек ли? – Това май ще се окаже ключовото за тълкуване на историите в тая суматоха…

Героят /бачкатор/ знае биографията на Вишну, успява да спомене в един разказ Аменхотеп, Маноло Бланик и Джеки Чан/”Господ без лютеница да ги накаже…”/ цитира Оскар Уайлд, харесва групата Тото, пише за Рубенс, знае кой е Джими Чу,  слуша джаз в „баба” тойота, която не е „бигачка”, като се напие върти плочи на Жан-Мишел Жар и Вангелис  с часове, често е сантиментален, галантен, кавалер и джентълмен, знае дъщерята/то всички я знаят, аз я помня още от филма „Хакери”/ на Джон Войт и Марчелин Бертран/а тя пък коя е?/,  прави сравнение между иконични актриси още от нямото кино и Николета Лозанова, но вероятно няма да го видите на стола в „Стани богат”/освен може би за благотворителност/.

Е, авторът все пак е художник/художествена гимназия плюс „вишу”/, който не е такъв.. итн.

Картинката започва да ми се подрежда полека/отне време, защото Желязков умее да заблуждава и да те води за носа/”Тясно, мокро и тъмно”/, но умее и да те рита в мозъка!

Задавам веднага въпрос „защо не е такъв”,  а в такъв случай – кой е, по дяволите!

Отговорът е очеваден/ма ми отне доста време – пак подчертавам/ – стои на корицата, стои и на гърба!

Защото преди всичко героят е човек! И моловете са неговият апендикс! И е сънувал свят, в който любовта е истинска! И плаче и се смее едновременно! И изгаря! И прави добрини! Кара непознати да се усмихват по телефона,  галантен е, плаче за бездомно куче, погребва друго! Открива, че това не е светът, който заслужаваме!

Външно може да е груб, но това се оказва маска на изострена чувствителност, към пошлото „модното”, дигиталното, злободневното, истинският битовизъм. Тези неща са изпразнили и заместили човешките души!

„Какво стана, защо така? Къде отидоха думите чест, дълг, уважение…Аз ли остарях или всичко се срива?…Навън е страшно. Страх ме е да изляза от моя свят, който беше съвсем друг.”

 Носталгията я има,  но не е за първият физически контакт с жена,  не е за детство, юношество, съзряване, отминала слава/три тъчдауна в един мач примерно!/ Тя е за изчезващ вид, в изчезващ свят. Телата ни са там, но „Вълшебното огледало” не отразява празни, опустошени хора! Хората с изгубени, излъгани души. Тези души често са празни, черни.

Желязков не дава категорични отговори, просто задава въпроси, но правилните.

Надежда има, вълшебното огледало отразява настроенията, мечтите, надеждите…”Душите им бяха плеяда от галактики…”

Изчезващият вид – не може да няма други, огледай се, те са там някъде, скрили се, може да не могат да пишат, рисуват, свирят, но чакат лъч светлинка, за да се видят, преброят и съберат.

 Изчезващ вид са, кой ще ги спасява? Ако не те самите, ако не предадат същността си и продадат душите си…

Може би тази книга е фарът, който ще ги привлече?

 А „Може би” си е просто песен на „Сигнал”. „А може би не трябваше” също звучи като текст на песен, ма тоя Желязков е и музикант в група…

…Бялата лястовица…ние самите понякога имаме нужда от нея, дори и да съзнаваме, че я измисляме…имаме избор…да изчезнем, но с чест…Същността е точно в избора – можем да изберем да останем същите, да изберем да се опитаме да станем по-добри, или да се оставим на мейнстрийма! –  „Така е сега, така е модерно”…”Тежко му на този свят.” Но има и „Избирам в какво да вярвам”, и „Едничката надежда”

Желязков крещи на моменти, крещи но без глас, искрено, но има ли кой да го чуе, дори е фашист – но към чалгата в нашите души!

 Нещо, което не правя – знак за равенство между автор и герой – и двамата са искрени и не могат да го скрият!  Не героят на Желязков е различен, ние, ние сме еднаквите/перифраза на цитат от тв сериал/!

Не беше ли точно художникът, който вижда и обикновеното, баналното, и му придава друг смисъл, натоварва го с някакво друго значение, придава му нова стойност и поглед!

Дали суматохата е времето, в което живеем, с неговите нрави и недъзи, дали ние – поколението на прехода/ почти на възрастта на Дидо съм/, не намерихме точното свое място в оцеляването и плащането на сметките, дали това са глобални процеси в цивилизацията, отнесени към светоусещането и привидният битовизъм на сюжетите, ако изобщо ги има в класическия смисъл, няколко неща са като изскочили от пиеси на абсурдистите? Дали е всичко това, накуп? Всъщност самият Желязков често задава индиректни въпроси. Рядко задава директен въпрос

Това начало „Валеше си – бавно, монотонно, напоително.”/”Трудно е да си човек”/ ме изненадва след няколко почти обикновени „битови”, сантиментално-трогателни разказчета, предизвикващи усмивки и прочетени на един дъх и ме вкарва моментално в онова „Като заваля дъжд, та цяла неделя. Тихо, кротко…”.

Е, земята при Желязков е кал, но Боне в края на разказа плаче,  сълзи тупкат и от героя на Желязков, също в края.  Бас ловя, че и някои читатели точно там правят същото/излъгах, басове рядко печеля, но е проверено вече  – на доста хора подарих тази книга и повечето от тях са реагирали точно там!/.

Не очаквах нещо такова, не бях подготвен нито от предговор, нито от първи впечатления и се хващам, че не минавам на следващата история! Не се чувствам ни най-малко измамен, но съм изненадан!

Алюзия/не е имитация!/ с  класик, и то от какъв калибър в има-няма около няколкостотин думи! Кой го прави това? Кой го може!

По-нататък едно друго нещо продължава да не ми дава мира – в „Мога ли да изтрия момента”.  Едно обяснение в любов/образец на любовна тематика, хибрид между, да речем класическа любовна проза и сонети на Шекспир/ и реакцията: „Я па ти ся! Кви звезди, ква…какво там беше, василена ли, василиса ли…В очите ми били, хахахаха! Ами аз сутринта ни си уплакнах очите, брат, тва са гурели бе, хахаха…звезди ми вика, хахахахаха!”

„Мога ли да изтрия момента с кавалерството и джентълментството? А с бардовете и поезията?”

Това ме води към „Обяснение в любов”/И. Радоев, с посвещението „на Веселка”/ , но може и да си въобразявам и спекулирам!

А, в „Избирам в какво да вярвам”/може би символ-веруюто на Желязков/ има въпрос „Кой съм аз ли?”, същият въпрос го има и в горецитираното стихотворение, отговорът на Радоев е „аз съм този, който губи”, а отговорите на Желязков би трябвало да са „анатемосан и прокълнат”, „грешник” и „защото съм изчезващ вид”. Малко на символизъм бие…Ама…

Тук е моментът да обърнем малко внимание на поезията в тази суматоха.

Има поезия в книгата, и то доста. За мен е интересно как се преплита с прозата. По-скоро как се маскира и миксира. Много често прозата звучи като поезия. Да, някой си играе с каноните, и то умело, едва забележимо. Но много естествено.

„Изглеждаше доста импресионистично, академично, мистично и малко носталгично. А за мен – типично.”- част от абсурдната гротеска „За недооценените предмети и ситуации”, завършваща сякаш с кадър от филма „Пилето”, по книгата на У. Уортън.

В „Нямах нужда от копър” –

„Нямах нужда от копър

Нямах и нужда от излишни емоции.

Но се върнах.

Левче за двата омърлушени стръка.

Спокойно в духа на самоопределението на автора вече можем да кажем какво не е този текст. Не е публицистика, не е хумор, не е сатира, не е ирония, не е есе, не е блог, не е…

Близо е до тези специфични и неопределими неща, наричани „контракултура”…

Веднъж чух „Контракултурата е критика на културата” и го запомних…Но дали всяка критика на културата е контракултура и до ден днешен не разбрах…Нейсе…

Текстовете на Деян Желязков са един хибрид, носещ черти от много стилове и жанрове, но се открояват с една /привидно/ сурова лаконичност и…човещина.

Но е текст! Този текст витае в едно битие, което само на пръв поглед изглежда битово, но не е само такова/Трябва да си намеря чорапите/.

Този текст, тази книга е един концентрат,  не само от пестеливия и лаконичен стил и изказ, в който откривам по нещичко от мнозина мои любими автори.

Хубавите текстове се разпознават лесно. Подписвам се с две имена и две ръце, че тая суматоха е нещо повече от просто добър текст!

Концентрат ли – да! Не усещаш как приятно се влива в кръвта ти и променя неусетно възгледите!

Чета бързо, рядко се впечатлявам, но тази книга ми отне доста време. Често спирах, затварях я, и се замислях дълго. Когато я бях довършил, спрях на Витошка и заровичкаш в джоба за цигари и запалка, а в краката ми се измотаха два гълъба. Погледнах ги с други очи, ама вече бях прочел „Гълъбът Гого”!

Не съм кучкар, всъщност си падам по котките, но може да ме видите в квартала или парка с куче, като вече не пропускам да почеша някое доверчиво  бездомниче и да му изсипя шепа гранули.

Тази книга някак незабелязано промени фини настройки в моя т.нар. мозък! В момента се ловя, че пиша по същия начин, по който четях – паузи, скоби, многоточия! Експресивност!

Как го направи бе, Желязков, гларус такъв!

Пак ще го кажа – Дидо с малки изключения е пестелив, та чак лаконичен! Но успява да вкара в тази пестеливост една сериозна многозначност, едни смислови „пипала”, които явно на първо четене не можеш да хванеш накъде се разклоняват.

Книгата продължава да променя мирогледа ми, нещо за което претендира цял модерен жанр, определен като „личностно развитие”.  Така че, Желязков, ако направиш секта, забравям за известно време моите анархистки възгледи  и участвам!

На моменти имах чувството, че героят на Дидо е едно непораснало дете, ококорено и наблюдателно, попаднало във враждебен свят/на възрастните/, и е мимикрирал успешно в същия тоя свят, приел облика на възрастен, но запазил детската си невинност.

„Една празна душа, изпълненана с живот”- хич не е празна, а маскирала се да изглежда празна, в една кална и враждебна действителност/”Трудно е да си човек”/!

Парадокс /обичам ги тия неща!/- при първия ми досег с малко резюме и един кратък текст от нета и срещата ми с човека на име Дидо, коментирах: ”Как да не те грабне! Едновременно трогателно-сантиментален и бодлив!”/сякаш от пъблишърс уикли, а/.

 Ще купувам книги от български автор! Стига да продължи да издава!

А бях казал, че не искам да чета съвременни, „модерни” български такива! Не плюя на принципа.Този път правя изключение. Изключението правя спонтанно и светкавично! И някак пророчески. Още с първите изречения, които прочетох става ясно, че се пльоскаш в дълбоки води.

Някой ми го сравни с нашумял забавен автор! Преди да съм преполовил книгата твърдях, че единият от двамата е като семки в парка – плюеш и забравяш.

А, дори една сутрин му откарах колата и се запознах с човека!

Да, човек е! Човек на име Дидо! А  хич ме няма в общуването. … Ама я накарай непознат да ти се усмихне… май заради книгата и аз взех да пробвам!

Дано не ме е помислил за някой откачалник. Като добавиш, и, че просто имам дразнеща физиономия кой-знае какво си е помислил.

Друг парадокс- за книгата разбрах в автофорум, където се оказа, че Дидо е бил и администратор и хора там още го помнят и споменават с добро!

Трети парадокс- това се случва в преходен в живота ми момент и се хващам за книгата като една патерица и пътеводител на съвпадения, помагаща ми в момента и караща ме да възкликвам често „…Вселената си знае работата…”

Не случайно думите „човек”, „човешко” се срещат често. Ако някой си направи труда да преброи колко пъти думата „човек” и производните и се среща в книгата, сигурно ще бъде изненадан от честотната характеристика. Аз не бих се наел с тая статистика.

 Всичко това е гарнирано с убийствени фрази и сравнения, сякаш авторът е един българоговорящ, леко навъсен Тери Пратчет! Е, липсват закачки с квантовата физика, толкова типични за света на сър Тери, но се мяркат пък доста неща от историята на изкуствата.

Желязков, мислил ли си да ползваш бележки под линия?

Верно, Пратчет може така да разклони нещо с тях, че да получи spinoff, но при теб се налага, с тия алюзии, дет само ги усещам, но без да зная откъде изскачат. А тия, които не съм забелязал, защото изобщо не ги зная?

Ето ви няколко от сравненията:

висок, кльощав и прегърбен като вилица в профил, погледнах я като кон над ограда, пастата  за зъби е намачкана като стар вестник в селска тоалетна, бълвам дим като стар дизелов голф,  почувствах се като изгнило европале пред моторна резачка, здрав като непогасен кредит,  аха да кръсти гълъба Гого Гълъбин, ала не си го представял да носи куфари през митницата, здрав като политическа корупция, погледна ме сякаш аз бях баща на децата му, дишах като стара руска прахосмукачка,  чувствах се като кръстоска между ангорски заек и табуретка с респираторни проблеми, заспа като зет при баба си, косата и заприлича на разтревожен кактус,  другата бира мимоходом я дефлорирах, …като гласът на жена в мол, а тук вече се развихря на няколко реда – Петя беше в черен клин, черно яке, черно боди, черна коса, черен грим и черна душа, причерня ни,  на снежният фон биеше на очи като хлебарка в кисело мляко”, ма това вече си е друг стилистичен похват!

”За социалните мрежи” някак ми се откроява, фаворизирам си я, и за мен е от емблематичните му истории, и, сякаш е една малка леко гротескна пиеска!

Гларусът Желязков дали се превръща в Люлиган?

Панелното гето е често споменавано, то е и фон, и дори активен декор за част от историите. Желязков работи в квартала, а вероятно сме и съкварталци.

 Дори един абсурдизъм с гротеска се вие през цялата книга като спирала ДНК /”Май съм излязъл от строя”, „Време ми е да гледам къде стъпвам” и др./, в цялата книга всъщност се вие споменатият лайтмотив – хората, истински човешкото, което се губи, изчезва, но изчезва с чест.

В „Суматоха”/отново „тая” суматоха/ на Радичков ли героите изчезваха?

Лайтмотив ли – ама друг път! Героят остава безименен /изключение –„Бихте ли ми върнали талона…ако обичате”- там е Деян Желязков, „Чета надписите пред вратите, преди да натисна нечий звънец” – в него е Дидо Гущера и Деян Желязков/, но героят е Човек, просто човек, от изчезващ вид!  Ма какво значение има тук някакво си име?

Аналогията между човекът на име Уве/ми темерут си е!/ и „темерута” на Дидо няма как да пропусна/Наистина темерут, Символ на вечността/ .

При Уве също историята някъде в началото тръгваше от едно паркиране,  Желязков във втората история  ”За шофирането и другите неща, които жените не могат” също изпълнява трудна маневра, но не тя е същественото,  а усмивката, която получава за странната форма на емпатия, която реализира.

Уве съгражда нещата, ако трябва ги и поправя, обича си старите коли, верен е на една марка, постепенно се оказва, че зад сърдитата физиономия стои човек с голямо сърце, спасява котка, спасява и хора…

 Героят на Желязков има инструменти, сервиз, също помага на хора, цени старите коли и старите нрави,   е, някои хора са хуманоиди и примати и Дарвин и Жак-Ив Кусто биха се учудили на стероидната и мозъчна еволюция, вървяща с татуировки и свои социални отношения. Котешката храна, която купува, понякога храни и кучета при нужда.

Да обобщим. Самият Желязков е многолик, включително и музикант, / Борис Виан, един друг автор с оригинален език и абсурдни моменти не беши ли и той?/ наблюдателен, с остра чувствителност, скрита под самоиронията и изцапаният работен гащеризон. Поставя болни въпроси, вижда невидомото и детайла в това, което е пред очите на всички, както художник вижда багри, елементи и настроения и прави от това картина. През цялото време Желязков подава някакъв фрагмент, но той е съществена част от цялостна картина, прави го пестеливо, с малко думи, но затова пък подходящите думи.

          Има ли други такива наоколо?

        Та, кои са помиярите?

…И наистина ли има надежда…

„И ще сетя що хора сме, само за да изтрезнея”

 …А какво да правим ние, които /вече/ не пием?

автор: П. Петров

 

Откъси от книгата може да прочетете тук https://artmedia-bg.com/chitalnia/deyan-zhelyazkov/

- Advertisement -