Жур

Разказ на Райко Алексиев, 1935 г.

Ужасно нещо е обществото. Ни се кара, ни се води, както си изразяват простите хора. Но г-жа Ирина Кривошийкова интелигентна и начетена жена, естествено, не можеше да се изразява с такива груби изрази и затова изливаше огорчението си в по-висок стил.

– Обществото е индиферентно към висшите духовни аспирации на индивида, – често се оплакваше тя на мъжа си.

А когато мъжът й нямаше време да изслуша до край оплакването й и пресичаше високия му стил с думите: „Иринке, хайде моля те, туряте да ядем, че имам работа“, госпожа Ирина замълчаваше и чак вечерта записваше мислите си в тайна тетрадка, на която имаше надпис „Дневникът на интелигентната душа“.

И с право интелигентната душа на госпожа Ирина се чувстваше сломена от държанието на обществото.
Едва само трети четвъртък като устройва жур за размяна на мисли в интимен кръг и кръгът се разреди до такава степен, че заплашваше в четвъртия жур домакинята да разменя мисли само с меката мебел на салона си и с чаения си сервиз, който всеки четвъртък излизаше от стъклената витрина и заставаше в пълния си блясък върху бродираната ленена покривка на масата.

И защо всичко това?
Защото обществото е ужасно нещо. Така е.
А защо е така?

Защото обществото е индиферентно към висшите аспирации на индивида.
В това госпожа Ирина започна да се убеждава още при първия жур. При втория убеждението й се засили, а при третия окончателно се затвърди.
И как няма да се затвърди това убеждение, когато при първия жур на подхванатия от домакинята разговор за духовните аспирации на съвременната жена се отзоваха само от гостенките, които в края на краищата заявиха, че по този въпрос „Мери“ би могла да даде някои по-авторитетни пояснения.

При втория жур, по темата „Какво да се прави за моралното освобождение на жената“ взеха думата само две от присъстващите дами, като и те на края на краищата направо заявиха, че ако Мери би била тук, впросът би се изяснил.
А при третия единствената, която с няколко думи се намеси по повдигнатия въпрос „Нацията и жената“, вече направо заяви, че Мери би трябвало да присъства при разяснението на тези въпроси.

Много естествено, това индиферентно отнасяне към сериозните теми огорчи до най-висша степен госпожа Ирина и тя вече почти бе решила да прекъсне журовете си, ако случаят не бе я срещнал с Мери Клюкерсон – същата онази Мери, за която и в трите четвъртъци стана дума.

Онаци Мери, която всъщност се казваше Мара Клюкарката, но прекръстена от приятелките си на Клюкерсон, за да звучи някак по-хайлафно.
А случи се това много просто и случано. Ей тъй на, самата въпросна Мери се приближи във „Виенската сладкарница“ до госпожа Ирина, когато тя си поръчваше кори за щрудел и направо й направи комплимент:
– Ахъ, госпожо, много ми е приятно да се запозная. Аз тъй много съм чувала за вас и вашите журове, че просто ми се иска сама да се поканя… Знаете, моите приятелки няколко пъти ме викаха… но как така, казвам, ще отида когато не съм поканена.
– Ахъ, моля, защо не, заповядайте, ще ми бъде приятно, – полусконфузена от натрапничеството, полуобнадеждена за съдбата на четвъртия си жур, прошепна госпожа Ирина.
И ето този случай, този неочакван случай по повод на корите за един нищо и никакъв щрудел стана причина да се разсея завинаги мрачното настроение в журовете на госпожа Ирина. Този именно случай превърна четвъртъците в дома на госпожата в най-приятните минути за целия кръг от познати, а в края на краищата, беше тъй да се каже, начало на прекръстването на госпожа Ирина в мадам Рина.
И четвъртия жур, който без случайната среща с Мери Клюкерсон нямаше и да се състои, може би, не само че се състоя, но излезе повече от бляскав и успехът му гарантира светло бъдеще на всички по-нататъшни четвъртъци.
Защото на уречения ден дойдоха всички поканени. Имаше дори и една две непознати гостенки, доведени и представени от тези, които вече се считаха за близки на дома.
Но това нямаше никакво значение.
Важното беше, че Мери Клюкерсон се намираше там.
И благодарение на нея разговорите се оживиха, идеите и мислите тъй се защракаха, че не престанаха и тогава, когато г-н Тънкошийков се вече върна и с преднамерените си покашлювания от съседната стая напомняше, че за слагане на вечерята времето е отдавна настъпило.
А защракването на идеите започна със звънливия глас на Мери Клюкерсон, която ентусиазирано подхвана повдигнатия от г-жа Ирина разговор за „Проституцията като социално зло“ със следния поток от кръсноречия:
– Имате право мадам Рина, имате пълно право, проституцията се шири, залива живота, покварява нравственте устои на обществото, затъпква в калта много слаби души и заплашва да превърне столицата и околността на вертеп. Но…как ще се борим като от нея са обхванати и висшите слоеве…
– Как така! – се опита да възрази госпожа Ирина.
– Ей така… аз имам пълно съзнание какво говоря. Разни хайлайфи… ,банкерши…
– Какво, какво?
– Банкерши, я. Не ми е работа да се меся, но госпожа Х… с какво се различава от една уличница!
– Какво говориш, Мери, нима и тя?
– И тя я! Снощи ги видях с очите си…
Целия жур се превърна в слух.
И пред жадното внимание на този слух Мери Клюкерсон продължи с увлечение:
– Снощи в едно такси с ротмистър У…
– Кой, на Нина приятеля?
– Да, той същия.
– Бедното момиче!
– Ха-ха-ха, бедното! И на всичко отгоре момиче. Момиче е като баба ми.Чунким не знаем в коя клиника.. Хайде, да са живи предни зъби.
Журът се възпламени, очите му светнаха, езикът му заработи.
– А бе и братовчедът ми разправяше, ама кой да вярва.
– Кой да вярва ли? Как няма да вярва, когато целият им джинс е такъв. И Гана ли – леля й не смени ли вече седем.
– Седем ли? Аз зная само за аптекаря, актьора и онзи, комисионера.
– Хе-хе, останала си назад.Сега се мъкне с един търговец на кожи. Ех, шери, тия две сребърни лисици, как мислиш се добиват.
– Че какво ли пък е намерил у нея?
– Ха, де! Остави си хубавата жена, та се помъкна с тая пачавра.
– Нима се оставиха?
– Охооо, още преди три месеца. Ама и тя му плати я! За три месеца пет-шест ги смени и ще видите, че ще го осъди при развода…
– Я, гледай, я, кой да й се надява!
– Какво се чудите, то от нищо нещо става. Нали тя пък заряза годеника си за него.
– Ама годена ли беше?
– Уж, де. Мъкнеше се с един, па като пипна този, взе да разправя, че онзи не бил за съпруг.
– Че защо, беден ли беше?
– Абе не беше толкоз беден, ама две сребърни лисици не може да купи наведнъж. Пък взе мискинката да се оправдава, че нещо бил сбъркан по обязаностите.
– Тъй ли? Да не е нещо боледувал?
– Какво ти истина! Прав и здрав си е човекът, но нали сегашния е гъбав с пари, измисли му разни конфузности. Пък то момчето си е здраво и право… Питайте мадам Пепи по въпроса.
– Пепи ли? Че какво… да не би…
– Ух, че не сте информирани… та цяла София вече знае. Ни я ли видите какво й са се подсинили очите? Това от вдовишка самота става ли?
– Я гледай ти… ами нали тя уж си имаше един пловдивски комисионер?
– Пак си го има и казват, че щяла да се жени за него, но тоя е един вид аксесоар де плезир.
– Брей, не се смири тая кучка!
– Хем каква кучка. Апропо, ами знаете ли за сестрината й дъщеря, онази от пансиона?…
– Е, какво?
– А, нищо! Само, че мирисала замбак и си развалила линията.
– Не думай ма, Мери.
– А бе аз нищо не думам. Талията й приказва. Помъчила се да оправи работата, но докторът не й позволил, защото законът бил строг.
– Е, пък и тия доктори, като се хванат понякога за закона…
– Закон – вятър! Дрънни три хиляди лева, та да видиш ще си спомни ли закона. Питай онзи, бижутера.
– Че какво?
– Какво… Това, дето току-така балдъжа му се изгуби от света за един – два месеца… Как мислите?
– Да, разбира се, спуснал пет хиляди и готово.
– Ами жена му?
– Тя уж нищо не вижда и се прави на наивна.
– Ух, жена без честолюбие…
– То не е до честолюбието, госпожа Рина, ами си мълчи, да не й ги разровят и нейните…

Тъй от пет часа чак до 11 четвъртия жур на мадам Рина женеше, развеждаше, сближаваше, пращаше по акушерки и бракоразводни места цели махали, цели квартали, цяла София и настроението плуваше в една чудна атмосфера на всеобщо внимание и на съгласите, а душите тъй се разбраха!
И журовете в дома на Тънкошийкови станаха тъй приятни, и забавни, че мадам Рина (бивша Ирина) вече нямаше от какво да се оплаква.
И „Дневникът на една интелигентна душа“ вече никога не прелисти нова страница.
Затова пък страниците и журовете на настоящите истински журове, под вещото ръководство на Мери Клюкерсон, тъй изобилно се изпълваха, че от други страници нямаше нужда нито мадам Рина, нито нейната възвишена душа.

Start typing and press Enter to search