Жур

0
189

Разказ на Райко Алексиев, 1935 г.

Ужасно нещо е обществото. Ни се кара, ни се води, както си изразяват простите хора. Но г-жа Ирина Кривошийкова интелигентна и начетена жена, естествено, не можеше да се изразява с такива груби изрази и затова изливаше огорчението си в по-висок стил.

– Обществото е индиферентно към висшите духовни аспирации на индивида, – често се оплакваше тя на мъжа си.

А когато мъжът й нямаше време да изслуша до край оплакването й и пресичаше високия му стил с думите: „Иринке, хайде моля те, туряте да ядем, че имам работа“, госпожа Ирина замълчаваше и чак вечерта записваше мислите си в тайна тетрадка, на която имаше надпис „Дневникът на интелигентната душа“.

И с право интелигентната душа на госпожа Ирина се чувстваше сломена от държанието на обществото.
Едва само трети четвъртък като устройва жур за размяна на мисли в интимен кръг и кръгът се разреди до такава степен, че заплашваше в четвъртия жур домакинята да разменя мисли само с меката мебел на салона си и с чаения си сервиз, който всеки четвъртък излизаше от стъклената витрина и заставаше в пълния си блясък върху бродираната ленена покривка на масата.

И защо всичко това?
Защото обществото е ужасно нещо. Така е.
А защо е така?

Защото обществото е индиферентно към висшите аспирации на индивида.
В това госпожа Ирина започна да се убеждава още при първия жур. При втория убеждението й се засили, а при третия окончателно се затвърди.
И как няма да се затвърди това убеждение, когато при първия жур на подхванатия от домакинята разговор за духовните аспирации на съвременната жена се отзоваха само от гостенките, които в края на краищата заявиха, че по този въпрос „Мери“ би могла да даде някои по-авторитетни пояснения.

При втория жур, по темата „Какво да се прави за моралното освобождение на жената“ взеха думата само две от присъстващите дами, като и те на края на краищата направо заявиха, че ако Мери би била тук, впросът би се изяснил.
А при третия единствената, която с няколко думи се намеси по повдигнатия въпрос „Нацията и жената“, вече направо заяви, че Мери би трябвало да присъства при разяснението на тези въпроси.

Много естествено, това индиферентно отнасяне към сериозните теми огорчи до най-висша степен госпожа Ирина и тя вече почти бе решила да прекъсне журовете си, ако случаят не бе я срещнал с Мери Клюкерсон – същата онази Мери, за която и в трите четвъртъци стана дума.

Онаци Мери, която всъщност се казваше Мара Клюкарката, но прекръстена от приятелките си на Клюкерсон, за да звучи някак по-хайлафно.
А случи се това много просто и случано. Ей тъй на, самата въпросна Мери се приближи във „Виенската сладкарница“ до госпожа Ирина, когато тя си поръчваше кори за щрудел и направо й направи комплимент:
– Ахъ, госпожо, много ми е приятно да се запозная. Аз тъй много съм чувала за вас и вашите журове, че просто ми се иска сама да се поканя… Знаете, моите приятелки няколко пъти ме викаха… но как така, казвам, ще отида когато не съм поканена.
– Ахъ, моля, защо не, заповядайте, ще ми бъде приятно, – полусконфузена от натрапничеството, полуобнадеждена за съдбата на четвъртия си жур, прошепна госпожа Ирина.
И ето този случай, този неочакван случай по повод на корите за един нищо и никакъв щрудел стана причина да се разсея завинаги мрачното настроение в журовете на госпожа Ирина. Този именно случай превърна четвъртъците в дома на госпожата в най-приятните минути за целия кръг от познати, а в края на краищата, беше тъй да се каже, начало на прекръстването на госпожа Ирина в мадам Рина.
И четвъртия жур, който без случайната среща с Мери Клюкерсон нямаше и да се състои, може би, не само че се състоя, но излезе повече от бляскав и успехът му гарантира светло бъдеще на всички по-нататъшни четвъртъци.
Защото на уречения ден дойдоха всички поканени. Имаше дори и една две непознати гостенки, доведени и представени от тези, които вече се считаха за близки на дома.
Но това нямаше никакво значение.
Важното беше, че Мери Клюкерсон се намираше там.
И благодарение на нея разговорите се оживиха, идеите и мислите тъй се защракаха, че не престанаха и тогава, когато г-н Тънкошийков се вече върна и с преднамерените си покашлювания от съседната стая напомняше, че за слагане на вечерята времето е отдавна настъпило.
А защракването на идеите започна със звънливия глас на Мери Клюкерсон, която ентусиазирано подхвана повдигнатия от г-жа Ирина разговор за „Проституцията като социално зло“ със следния поток от кръсноречия:
– Имате право мадам Рина, имате пълно право, проституцията се шири, залива живота, покварява нравственте устои на обществото, затъпква в калта много слаби души и заплашва да превърне столицата и околността на вертеп. Но…как ще се борим като от нея са обхванати и висшите слоеве…
– Как така! – се опита да възрази госпожа Ирина.
– Ей така… аз имам пълно съзнание какво говоря. Разни хайлайфи… ,банкерши…
– Какво, какво?
– Банкерши, я. Не ми е работа да се меся, но госпожа Х… с какво се различава от една уличница!
– Какво говориш, Мери, нима и тя?
– И тя я! Снощи ги видях с очите си…
Целия жур се превърна в слух.
И пред жадното внимание на този слух Мери Клюкерсон продължи с увлечение:
– Снощи в едно такси с ротмистър У…
– Кой, на Нина приятеля?
– Да, той същия.
– Бедното момиче!
– Ха-ха-ха, бедното! И на всичко отгоре момиче. Момиче е като баба ми.Чунким не знаем в коя клиника.. Хайде, да са живи предни зъби.
Журът се възпламени, очите му светнаха, езикът му заработи.
– А бе и братовчедът ми разправяше, ама кой да вярва.
– Кой да вярва ли? Как няма да вярва, когато целият им джинс е такъв. И Гана ли – леля й не смени ли вече седем.
– Седем ли? Аз зная само за аптекаря, актьора и онзи, комисионера.
– Хе-хе, останала си назад.Сега се мъкне с един търговец на кожи. Ех, шери, тия две сребърни лисици, как мислиш се добиват.
– Че какво ли пък е намерил у нея?
– Ха, де! Остави си хубавата жена, та се помъкна с тая пачавра.
– Нима се оставиха?
– Охооо, още преди три месеца. Ама и тя му плати я! За три месеца пет-шест ги смени и ще видите, че ще го осъди при развода…
– Я, гледай, я, кой да й се надява!
– Какво се чудите, то от нищо нещо става. Нали тя пък заряза годеника си за него.
– Ама годена ли беше?
– Уж, де. Мъкнеше се с един, па като пипна този, взе да разправя, че онзи не бил за съпруг.
– Че защо, беден ли беше?
– Абе не беше толкоз беден, ама две сребърни лисици не може да купи наведнъж. Пък взе мискинката да се оправдава, че нещо бил сбъркан по обязаностите.
– Тъй ли? Да не е нещо боледувал?
– Какво ти истина! Прав и здрав си е човекът, но нали сегашния е гъбав с пари, измисли му разни конфузности. Пък то момчето си е здраво и право… Питайте мадам Пепи по въпроса.
– Пепи ли? Че какво… да не би…
– Ух, че не сте информирани… та цяла София вече знае. Ни я ли видите какво й са се подсинили очите? Това от вдовишка самота става ли?
– Я гледай ти… ами нали тя уж си имаше един пловдивски комисионер?
– Пак си го има и казват, че щяла да се жени за него, но тоя е един вид аксесоар де плезир.
– Брей, не се смири тая кучка!
– Хем каква кучка. Апропо, ами знаете ли за сестрината й дъщеря, онази от пансиона?…
– Е, какво?
– А, нищо! Само, че мирисала замбак и си развалила линията.
– Не думай ма, Мери.
– А бе аз нищо не думам. Талията й приказва. Помъчила се да оправи работата, но докторът не й позволил, защото законът бил строг.
– Е, пък и тия доктори, като се хванат понякога за закона…
– Закон – вятър! Дрънни три хиляди лева, та да видиш ще си спомни ли закона. Питай онзи, бижутера.
– Че какво?
– Какво… Това, дето току-така балдъжа му се изгуби от света за един – два месеца… Как мислите?
– Да, разбира се, спуснал пет хиляди и готово.
– Ами жена му?
– Тя уж нищо не вижда и се прави на наивна.
– Ух, жена без честолюбие…
– То не е до честолюбието, госпожа Рина, ами си мълчи, да не й ги разровят и нейните…

Тъй от пет часа чак до 11 четвъртия жур на мадам Рина женеше, развеждаше, сближаваше, пращаше по акушерки и бракоразводни места цели махали, цели квартали, цяла София и настроението плуваше в една чудна атмосфера на всеобщо внимание и на съгласите, а душите тъй се разбраха!
И журовете в дома на Тънкошийкови станаха тъй приятни, и забавни, че мадам Рина (бивша Ирина) вече нямаше от какво да се оплаква.
И „Дневникът на една интелигентна душа“ вече никога не прелисти нова страница.
Затова пък страниците и журовете на настоящите истински журове, под вещото ръководство на Мери Клюкерсон, тъй изобилно се изпълваха, че от други страници нямаше нужда нито мадам Рина, нито нейната възвишена душа.

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.