Чудомир
Вегетарианец
Баща му беше в положение човек, имотен беше и гледаше съответно на живота, а то какво прави, какво струва, не зная, ама замина момче младо и хубаво, като цъфнал гюл, наука да учи в София, стоя колкото стоя, току се върна един ден смачкано, рошаво, мършаво, гаче ли като свети Ивана се е хранило със скакалци и див мед само. Заряза и наука, и всичко и започна със земята да се бори като нас. Питам го веднъж:
– Стефко бе, че какво, такова, си отпаднал в телосложението и бузите ти залесени тук-там на участъци?
– Аз – кай, – бай Димо, тъй си живея, такова ми е – кай – убеждението. По природата се водя – кай.
– Ама не се ли храниш – думам, – не похапнуваш ли си повечко, та си се източил като бобена вейка?
– Храня се, похапвам си, ама месо не ям и каквото взема – сурово го вземам. С плодове – кай, – със зеленчуци, с ядки и сокове поддържам живота. Орехи ям – казва – много, защото те са четири пъти по-хранителни от месото, четири пъти – от яйцата и повече от десет пъти – от млякото. Имат си – кай – и тлъстините, и захарите, и белтъците.
Ха сега де! Орех с белтък!
– Е, хубаво – казвам, – сурови ги ядеш, ама боб суров може ли да се яде? Картофи ядат ли се? Сурови тикви, да речем, само прасетата, да прощаваш, такова…
– Тъй – казва, – сурови си ги ям, защото огънят – кай – ги разваля. Променя им – кай – химическия и енергическия състав и ги прави – кай – по-мъчно смилаеми.
И това не бях чувал, и това научих! Бря, пуста наука, бря! Побърка ни хубавите момчета и вер селям!
Питам после поп Еня вярно ли е, дето го разправя.
– Вярно е – кай. – Не му знам – кай – каква вяра изповядва, съботник ли е, от желтото братство ли е, ама и хляб не яде, а кълве житото като мисирек. Леля му Райна разправяла на попадията. Сурово го кълвял, или пък го топял в студена вода и го джвакал като дъвка, песоглавецът му с песоглавец! Сохрани боже!
Кръсти се попът и разправя, а аз се пуля насреща му и се чудя и мая.
– А бе какво се чудиш – обажда се Лъжлив Съби, – и бъзуняк яде момъкът, и млечък, и капикоса, и каквото му попадне. На моята нива – кай, – до гробищата, синора го е опасал като магаре до дъно. Ами! И тръне имаше тук-там, и тях ги няма.
Един ден – кай, – като гледал как сладко пасат конете люцерната в хаджи Дончовата ливада, да вземе да се намъкне и той, че да нагъва люцерна, да нагъва, додето му се издул коремът като на малко циганче, кога яде варени тикви. Щял да се пукне момъкът и да експлодира без малко.
Разтривали го, церили го, хеле му преминало.
– А бре, майка – думала му кака Деля, – ами че може ли тъй като добитъка?… Ами че хайде, да речем, прияло ти се е люцерна, ами че посоли си я малко, полей си я с оцет отгоре, че тогава! А то тъй на какво прилича?
Оттогава – кай – не е хапвал вече люцерна. Кощрава почна да нагъва и по-добре му е на момчето, заглади му се косъмът и брадата му по-честа стана.
– Ех, Събко – думам му, – смеем се ние и се подиграваме, ама знам ли? Както ми е тръгнало и на мене толкова време без работа, дали няма да се пиша и аз в неговата партия, че да тръгнем кооперативно да пасем по синорите. А?!
