Европейска награда за литература: „Стъклената градина“ от Татяна Цъбуляк (откъс)

На 25 юни пристъпваме в „Стъклената градина“ – емоционално наситен роман за израстването, чийто стил се плъзга по ръба между поезията и прозата. Сюжетът на този вълнуващ текст се разгръща на фона на политическите събития в Република Молдова в периода на падането на комунистическия режим.

„Стъклената градина“ (превод: Василка Алексова, цена: 15 лв., стр. 200, художник: Стефан Касъров) разказва за формирането на женствеността и собствената идентичност, когато семейството е цял митичен квартал в Кишинев, чийто живот е белязан от съперничеството между две култури и два езика. В Кишинев през 80-те години на ХХ век самотно живеещата рускиня Тамара осиновява от дом за сираци момиченце, което нарича Ласточка. Години наред Ласточка трябва не само да участва в „бизнеса“ на властната си осиновителка – да събира и мие празни бутилки, но безусловно да се подчинява на строгите й предписания за добро и сигурно бъдеще. И да преживее детство, което преминава през психологически сложни взаимоотношения и травматични събития.

Татяна Цъбуляк е родена през 1978 г. в Кишинев, Република Молдова. Завършила е журналистика в Държавния университет на Молдова. Била е репортер, редактор и водещ на новините в телевизия PRO TV (Кишинев). Живее в Париж, където работи в областта на аудиовизуалните медии. Литературният й дебют е сборникът „Модерни басни“. За романа „Лятото, в което мама имаше зелени очи“ (2017) е отличена с престижни литературни награди в Република Молдова.

За втория си роман – „Стъклената градина“, получава Европейската награда за литература (2019). По думите на Михай Йованел, стилът е резонансната камера на този синестетичен разказ, в който вкусът на брезовия сок се слива с мириса на мръсните длани, а звуковете и буквите на румънския език се преплитат с тези на руския.“

Този проект е финансиран с подкрепата на програма “Творческа Европа” на Европейската комисия.

ОТКЪС

Татяна Цъбуляк – „Стъклената градина“

1.

Раждам се нощем, на седем години съм. Би ме гушнала, ми казва, но ръцете ѝ са заети. Отгоре свети синя лампа, завързана за едно дърво с кабел. Люлее се. Отпускам глава назад и я виждам по-добре: кръгла е като ненарязан хляб. Минаваме през Портите като през каменен търбух. Така е в града, мисля си. Пътят все надолу, все надолу. Ледът обхваща ходилата ни, улицата се скъсява. Подава ми джоба си, за да не се подхлъзна. И за да погледна наоколо, да видя и аз красота! Бледата светлина. Небето с избягали звезди. Блокове, блокове, блокове. Нито един по-висок от четири. Нито един по-широк от четири. Джобът ѝ е подплатен с кожа, нокътят ми се загрява. През прозорците се виждат малки хора, живеещи хубаво. Хиляди квадрати с топла вътрешност. Едни до други, едни върху други. Тези отдолу държат на раменете си и другите. Силни са тези отдолу. Едно куче – синьо – тръгва след нас с малките си стъпки. В града всичко е четири и синьо, мисля си. И да не изоставам, никога да не изоставам. Спираме до една ограда. Закрой глаза и забудь всё. Не разбирам нищо, забравям всичко за един миг.

2.

Тамара Павловна я наричаше нашият мъж и никога не минаваше край нея, без да ѝ проговори като на живо същество. Дълга като песен – нашата ограда Ограда. Нашата сила, нашият голубчик. За нея се хващахме, когато се връщахме вкъщи с увиснали рамене и мръсни ръце. До нея се отпускахме на колене, мокри до кости, за да успокоим треперенето си. Там плачехме ние най-често. Но и се смеехме: силно, от сърце, като враните през зимата. „Колко душа в едно желязо!“ – казваше тя винаги, а аз ѝ вярвах безусловно. Защото нямаше на света нещо, което Тамара Павловна да не знае най-добре. След години, когато я видях проядена от ръждата и с изкривени като ребра пръти, плаках като за мъртвец. Да убиеш желязо, не е лесно, но ако силно го искаш, можеш.

От хълма, сякаш от един наш Еверест, дворът ни се разкриваше като на длан. Виждахме кестена с клони във формата на кораб и Полковника сред цветята. Виждахме червената ракета с блестящ връх и самолета с четири места, заети от бели кръгли глави. Виждахме синкави чаршафи, втвърдени от скорбялата, да се поклащат на тела като тикли. Шурочка на балкона, разтривайки краката си с четката за килими. Павлик, който не си играеше, а само стоеше. Виждахме още тук-там на прозорците дебели жени с рокли с коланчета, непременно коланчета, приключили с варенето и пърженето. Белла Исаковна и Роза с бедра като круши, шушукащи насред улицата. Тайни, все тайни. Захар Антонович, притискащ медала с единствената си ръка. Страшно нещо е да загубиш медал, а и какъв срам! Всички, всички, всички бяха там. Грозната Марина, пияният Льончик. Екатерина като месечина. Всичките наши животи под един стъклен похлупак. И в тези мигове, кратки и светли като слънчеви зайчета, се чувствахме щастливи до мозъка на костите си. За всички вкупом и за всекиго поотделно. За тях, за нас, за още един ден, в който имахме къде да се върнем. „Да имаш място сред хората, не е малко“ – казваше Тамара Павловна, която знаеше. И за местата знаеше, и за хората – повече, отколкото можеше да носи.

От оградата до вкъщи имаше още път. Двайсет крачки за голяма жена и трийсет и две за малка жена. Правехме ги внимателно, без да бързаме, най-вече без да бързаме. За да не направим беля тъкмо тогава. После се показвахме. „Идват стъкларките!“ – казваха еврейките шепнешком, но чуваха, разбира се, всички: какъв ти шепот при евреите. И край. След техните думи, ах, тези думи като присъда, не можеше да се направи нищо повече. Нашият скъп ден, на който бихме платили с радост, за да продължи, да поостане, да ни приюти, започваше да се топи. Гледахме как си отива топъл, с всичко, което ни беше донесъл и раздал, и го изпращахме като от омагьосана гара, от която може само да се заминава. „Идват стъкларките!“ – беше краят. Ние бяхме краят.

3.

Нито една друга сутрин не беше като онази, първата, когато се събудих в леглото ѝ. Бях спала точно в средата, като издатинка. Пет момичета щяха да се съберат до мене, ако бяхме легнали всички напряко. Така живеят бонбоните, помислих си. Увити в шумящи хартийки, докато не ги изяде някоя уста. В интерната имахме само по едно одеяло. Моето миришеше на мишки, но можеше да е и по-лошо. Около мен бликаше светлина от предметите, каквато не бях виждала. Дори от столовете, дори от стените. На прозореца – един нов свят. Клон със зърна като мъниста. Вълшебно животно. На небето – пъстрота от върхове на дървета и птици. Един глас достигна до мен. Ты проснулась? Отвори ме като ключ, намери си място между ребрата, отляво. Станах от леглото, имаща майка. Какво чудо да не съм сираче, какъв страх да не стана за миг отново! Ласточка , нарече ме тя и така започна да ми казва.

Ядохме три неща и стана пладне. Нейният чай имаше аромат, хлябът – масло, маслото – мед. От твърде много започна да ме боли отляво. Газта гореше като синя лилия. От радиото се лееше приятно любов, любов, любов. Тамара Павловна слушаше и се усмихваше леко, стаята се изпълваше с топлина. Показа ми къщата и стана вечер. Този ден го нося със себе си във всички страни, във всички моменти от живота. Не намерих нищо, което да му съперничи нито в парите, нито в любовта. Никой не ме е искал по-силно. Дори и вие.

4.

Беше понеделник и декември. Оттогава всички мои месеци започват с понеделник, а годините – с декември. Беше валял сняг цяла нощ, дворът се беше закръглил по ъглите. Бяха побелели и зеленото, и черното. Само рябинка пламтеше червена по клоните, а очите на Морковка блестяха оранжеви в канализационната тръба. Бях хубава както никога дотогава. И ако бях разбрала това в онзи момент, ако бях усетила как се случват нещата в живота, щях да запазя цялата тази хубост за по-късно. Не знаех обаче. Бях дете, макар че детството си отиваше. Тамара Павловна ми беше купила нови дрехи за твърде много пари. Толкова много наведнъж харчеха само за младоженците или за мъртвите. „Взех най-доброто“ – каза ми тя, и да съм го запомнела. Когато правя добро, да не го правя с вехтории. Завъртя ме на една пета и се засмя доволна. За първи път в живота си исках да бъда видяна. Бих стояла на студа, бих станала ледена висулка само за да ме видят момичетата от интерната! Имаше палто с яка – биха започнали тези от голямата група, зли и мечтателки. Имаше ботуши, подплатени с кожа – биха продължили тези от малката група, тъжни и болни. С времето историята щеше да се размие, като всяка история. Вероятно нямаше да вали сняг. Морковка щеше да е куче, а аз – момче. Но дори и това щеше да е достатъчно. Дори и това. В интерната имах една-единствена мечта: булчинска рокля от чужбина. Тръгнахме покрай стената, покрай кестена, покрай мъртвата от студ градина. Насред улицата един весел мъж хвърляше сол с нова лопата. Хиляди блестящи полулунички от сол! „На работа ли?“ – попита той Тамара Павловна. „На работа“ – отговори тя и двамата поклатиха глави. Знак, че е хубаво – работата и всичко останало, – та и аз поклатих глава заедно с тях. Пред нас градът се раздвижи като гигант след пиянство. Бяхме стигнали до едно странно място, пълно с вещи, но без хора. Обратно на това, сред което бях живяла дотогава. В дворовете се виждаха коли, но нито един пазач. По прозорците се виждаха цветя, но нито един човек. Въздухът – наситен с бензин. Кучетата – дебели и кротки. По улиците – запалени стотици лампи. Къде беше ключът? Кой беше оставил лампите да светят?

Под една бреза няколко празни бутилки, сякаш забравени. Тамара Павловна се наведе и ги сложи в торбата. Наоколо – никой, друга лъжа. Знаех, знам, всяко нещо си има стопанин. Всеки стопанин има юмруци. Капан! Искаше да ме изпита. Искаше да ме обърка. Градът не беше място, а наказание. Бях дошла да бъда набита заради всички. Зад един ъгъл пред нас се появи човек, голям като къща, и аз спрях уплашена. Памятник Сергей Лазо – герой! Научавам, че героите трябва да страдат, ако искат да им се издигне паметник. Лазо изгорял жив в един локомотив, но можеше да е и по-лошо. Хубавец Сергей, героят. Дясната му ръка беше протегната, сякаш искаше да накара всички да замълчат, а лицето – тъжно, сякаш е знаел от малък, че ще бъде изгорен жив. Бих се побрала в едната му длан, помислих си аз. Тамара Павловна се засмя и ме побутна в гръб да тръгвам. Тогава забелязах, че бронзовото му манто се вее отпред. Това ме учуди най-много, навън не духаше вятър. Не се страхувах, но се питах: какви са гражданите?

Start typing and press Enter to search