Пуснах прахосмукачка, после минах паркета с един стар и грозен моп. Забърсах прахта и внимателно събрах навяващите слънчеви спомени цветни, дълги косми. Изчистих клавиатурата на лаптопа и изтърках до блясък монитора от полепналите по него целувки.
Изпрах и едни дрехи, които до моите изглеждаха като детски, но не бяха. За тях използвах специален омекотител за топлина, уют и усмивки.
Ароматът му на надежда изпълни балкона ми, блока, квартала… И целия свят.
После си почистих сервиза. Сложих всичко на мястото му, то и без това си беше там. Добре е нещата да си знаят местата. И да си тежат там.
На автомивката изчистиха колата ми до блясък. Вътре ухаеше на жасмин и влюбени тела. Предното стъкло обаче не беше почистено добре отвътре, въпреки, че блестеше. Там беше запечатан в самото стъкло един слънчев, зелен поглед.
Оставих го там.
Огледах се, огледах животеца си. Всичко беше чисто, подредено и на мястото си. Но все пак, нещо отвътре ме гризеше, нещо, на което не бях обърнал внимание, нещо дребно, но много дразнещо. Винаги е така, винаги най-дребните неща ги пропускаме. Незабележимите, но дразнещи.
Нещо дребно и мръсно всяваше смут в излъскания ми до блясък живот.
После се сетих.
Сетих се, че забравих да почистя черната си душа.
автор Деян Желязков
