„Орфей на Йерней“ или ЛОРЕНЦИ се превръща в бранд. Но не емблема на ексцентрична фантазия, иновация или остроумие в театрална драматургия. А на творческа смелост за нов стил.
Лоренци представя в един разказ паралелни реалности, от различни времеви периоди на човечеството. Не като самостоятелни случки събрани в едно общо. А обединява историите на едни и същи души, живеещи в различни времеви измерения – в едно цяло.
Това не е квантова безсмислица.
Защото и ние, зрителите, участваме в постановката. Включени сме в антракта на това театрално риалити и създаваме посланието на пиесата.
Сами решаваме ще излезем ли от залата, защото театралното преживяване е в почивка. Или не, тъй като на някого срещу нас, на сцената, животът му е в „антракт“. Защото страда. Или пък работи за нас, защото е актьор. А може би оставаме в залата, за да не изпуснем нещо… Или излизаме да запалим цигара.
Импулсивно решаваме дали това, което виждаме на сцената е актьор, а надписът „АНТРАКТ“ на екрана е просто уведомително съобщение, че е време и възможност да се разтъпчем … Или на сцената виждаме мъж, който продължава да работи, за да ни покаже какви сме ние, когато някой страда. Сами решаваме, какво и за кого е антракта.
В „Орфей“ на Йерней няма измислица.
Квантовата реалност и квантовата психология вече не са непозната за българите материя.
Всеки човек живее тук и сега, а също и някъде в друго измерение. Популярно се нарича прераждане, но има не малко теории, че животът в различните времеви измерения може да бъде не последователен, а паралелен. И, че регресията в минал живот може да не е просто спомен, а пътуване в паралелен реален живот, който си съществува и има взаимовръзка с осъзната ни действителност към момента.
Това са квантови теории, неясно доколко доказани от физиците, психолозите и астролозите, но Лоренци го доказа чрез творчески подход.
Ето как…
В един и същ времеви период, хората на сцената, бяха и актьори, бяха и себе си със собствени избори за поведение и собствени истински истории. И преминаваха в тези различни състояния на образи, личности и поведения някак с лекота, самородно, неусетно и естествено.
В „Орфей“ на Лоренци има само двама главни герои и те всъщност са безмълвни през цялото време – Деан Донков и зрителят.
Останалите актьори са движещата сила, която режисира преживяването с разказ, глас, емоции, музика. Някои от тях наистина плачеха на историите на колегите си. А Владо Пенев и Биляна Петринска са високата летва, те са изкуството в това преживяване. Те, заедно с Деан Донков са класата на преживяването.
Хората в залата бяхме съпричастни наблюдатели, а в антракта и участници – всеки по начин по който реши да постъпи:
да коментира впечатленията си с компанията до себе си,
да излезе да пуши,
да се разходи,
да прегледа фейсбука си,
да снима,
да остане безмълвно в залата, за да е до Деан Донков, някак, за да не е сам, без значение дали до човека, актьора или Орфей,
да си тръгне разочарован,
да мрънка недоумяваш,
да звънне на някого…
да се шокира на глас или с физиономии…
или друго.
По време на антракта, театърът на сцената продължи.
Посланието на Лоренци, всъщност е в антракта – какви сме ние и как реагираме, когато ни дават почивка или когато на някого около нас животът е в „антракт“.
Какво друго важно за спектакъла?
Както в реалността, има и едни много важни хора, с влияние върху сетивата ни, които не забелязваме, защото такава е мисията им. Да влияят без да ги осъзнаваме. И в „Орфей“ на Йерней Лоренци тези хора се справят перфектно със звука, с осветлението, с реквизита на сцената. До най-прецизен детайл. Играят си със сетивата ни, а ние не осъзнаваме това.
Благодаря на целият екип, че бях част от това преживяване. Благодаря на Деан Донков, Владо Пенев и Биляна Петринска. Благодаря и на озвучителят, който много точно се стараеше, колко силно и продължително да е ехото според момента, гласа и вълнението на актьорите. Благодаря, на осветителя, който също режисираше с емоциите ми, чрез силата на светлината.
Благодаря, на Йернер Лоренци, че показва на всеки от нас, докъде сме стигнали.
И плаках, и се смях и исках да изляза на сцената, за да разкажа и моя история за смъртта, и за нераждането и смъртта.
Исках да изляза на сцената по време на антракта, за да застана до Деан Донков и да се движим заедно в „антракта на живота“.
И чувствах, и исках.
Не пропускайте
„Орфей“ на
Йерней Лоренци
Впечатляващо преживяване, със широка амплитуда на емоции. Всеки път различно и самородно.
Паралелни реалности, в различни времеви измерения, събрани в един разказ.
