Купих огледало. Нямах нужда от него, но беше в цял ръст, а човек трябва има такова огледало, за да се оглежда. Ама хубаво да се види, да види какъв завършен индивид е.
Огледалото беше обикновено, да си го закачи човек на вратата, с едни такива, елементарни закачалки. Беше тясно и дълго, та пасна идеално на една колона в хола. Малко го преправих, естествено, но пък заспа като зет при баба си.
Беше вълшебно. От него струеше светлина дори и в най-мрачните дни. Сякаш напук на всичко се усмихаше, отразявайки усмивки. После разбрах, че отразява и настроенията, мечтите, надеждите… Затова сияеше. Пред него се изреждаха красиви хора със звезди в очите. Въпреки умората, битовизмите, несгодите и болките на тленните им тела. Душите им бяха плеяда от галактики, необятни и недостижими за изнурената мисъл човешка. Рееше се в пространството, все едно не беше закачено за стената. Стената му пречеше, ограничаваше го.
А няма как да ограничиш нешо, което отразява безгранични хора.
Дори и едно обикновено, вълшебно огледало.
Вчера минах пред него и случайно хвърлих поглед в отражението си. Не видях нищо, освен празнота. Нявън грееше слънце, животът се пробуждаше след тежката зима, всяка една жива твар щъкаше навън и ефирът бе наситен със смях и детски глъч.
Огледалото вече не сияеше. Излъчваше тъмнина, като черна прокоба. Застанах пред него и нищо не видях, нямаше ме, бях изчезнал. Почистих го внимателно, не пропуснах ръбче или прашинка.
Нищо. Мен ме нямаше там, тъмата в огледалото беше безапелационна. Боже, изгубил съм се някъде! Мисълта ме отнесе като вихър, изпитах страх. Къде съм? Кой съм? Защо ме няма? Къде съм се изгубил? Но след като се ударих в масата разбрах, че тялото ми е там. А аз съм се скрил някъде дълбоко в себе си, свит в пухкаво, тръпнещо от страх кълбо.
Наистина, имам вълшебно огледало. Огледало, което не отразява празни, опустошени хора.
Хора, с изгубени души.
автор: Деян Желязков
