Георги Милков: Да кацнеш в Уагадугу

Георги Милков

Георги МилковИма страни, които си заслужава да посетиш само защото с имената на градовете си правят световния глобус да изглежда по-интересен. Буркина Фасо е точно такава държава, а като звукови вибрации нейната столица Уагадугу е неистово примамлива. Да се търсят кой знае какви мотиви за пътуване до Буркина Фасо не бива. Страната е малка и забутана, прахолякът е голям, а повечето хора – отчайващо бедни. Но да кацнеш в Уагадугу само защото звучи като странно куткудякане, на мен лично ми се стори много добра идея. Самолетът трябваше да пристигне малко след полунощ. Докато се снишаваме от напрегнатото ми взиране в илюминатора не оставам с впечатление столицата да е обляна от светлини. Петък вечер е и явно очаквам да намеря нещо като “О, шумен и разблуден град, и твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят…” Но, уви, положението по-скоро е “Съдбата рано ги излъгала, животът сграбчил ги отвред…” Загасил лампите, Уагадугу спи дълбок сън. Подремва в своята будка и служителят на буркинката сан-епид-станция, който трябва да бди за това в държавата да не влизат неимунизирани срещу жълта треска чужденци. Митничарите също не проявяват никакъв интерес към мен и моята раница. Лошото е, че не виждам интерес и от страна на човека, който трябва да ме чака отвън с табела с моето име. Около летището е пусто. Няма никакво движение. Любезно отклонявам поканите за такси, защото човекът, който трябваше да ме вземе, е единственият, който знае къде ще нощувам. След още половин час чакане нещата отиват към план Б – такси, което да ме закара в някой хотел. Но всички таксита вече са си хванали клиенти и за мен е останал само един видимо почерпен айляк, който ме убеждава, че за 5 долара ще ме закара и на края на света. Лошото е, че и двамата еднакво не знаем къде се намираме. Той е пиян, а аз съм загубен чужденец в нощно Уагадугу. Решавам да направя последно кръгче около аерогарата. И ето на – от тъмнината изплува още по-тъмен двуметров човек с табела. На табелата – моето име. Притеснения, че е закъснял – никакви! Изглежда леко сънен, но затова пък компенсира с артистично име и джазов вид. Казва се Жан Маре и си е сложил бомбе с пайети. Ей така без никакъв видим повод. Ами ако аз съм поводът двуметровия Жан Маре да си сложи официалните пайети в 2 ч през ноща? По-добре да се бях качил при пияницата. Все едно – тръгването се отложи, зеленият мерцедес на Жан Маре бе на годините на бележития му френски съименник. Съответно двигателят му бе като изваден от нямото кино – никакъв звук, въпреки всички разиграли се действия. В края на краищата успяхме да се дотътрим до мястото, където щях да остана следващите няколко дни преди да дойде време за аудиенцията при краля на Моси…

(to be continued)

- Advertisement -