Стомахът отвръща на удара

Деян Желязков

По стечение на обстоятелствата за пореден път се сблъсках с липсата на недооценен предмет в скромния си живот, пълен с недооценени предмети. То май недооценените предмети само Плюшкин ги цени, ама да не навлизаме във вещоманията.

Обстоятелствата бяха тривиални и доста вкусни – две паници боб със зеле, люти чушлета в сосче, няколко препечени филийки и две големи гроздови. Беше обяд, не бях закусвал и стомахът ми беше на границата на предродилни болки. И като ми замириса на бобец…
Натъпках всичко това на един дъх, изгрухтях като задоволен шопар и се проснах на дивана, дъвчейки стара клечка за зъби, ама от другата страна.
Естествено, след половин час започна драмата „Стомахът отвръща на удара“, толкова ненадейно, усърдно и безапелационно, че поларното одеалце, с което си бях завил единия крак и половината задник, отлетя почти до тавана. Докато падне, аз вече седях на белия трон, в очакване на гръмотевичната буря. Бях въоръжен с цигари, чаша вино, телефон и голямо руло кухненска хартия, че другата свърши, а нямах стари вестници. Имах стари рекламни брошури, но те са гланцирани и мастилото им много цапа. Споделям личен опит, едно лято на плажа в Бургас ме питаха каква е тая цветна татуировка на задника ми и защо текстът е размазан наобратно.

Надявам се, представяте си какво се случи след това. Или по-добре недейте, защото и аз останах учуден. После комшията ми се скара, че къртя плочки в банята по никое време, но когато му обясних за боба със зеле, той ме разбра. Или така си мислех, докато неистовите му писъци отекваха по стълбището, някъде около първия етаж. Ама това стана после.
Станах, вдигнах дъската на белия трон и се възхитих от сътвореното. Изглеждаше доста импресионистично, академично, мистично и малко носталгично. А за мен – типично. Зачудих се дали да не снимам това творение на собствения ми задник, да го озаглавя „Битката на сто и един далматинци в снежна пряспа“ или да викна някоя гадателка на кафе, да изрази мнение и бъдеще, но после се отказах. Би било нечестно да възхвалявам творчеството на един задник, пък бил той и моя.

И тук дойде нуждата от недооценения до този момент предмет.
Милата четка за тоалетна чиния.
Хванах я за дръжката пъхнах я в ненаситната паст на трона и пуснах водата. Тя се откачи и весело каза „цоп“, като малко прасенце в гъста, кална локва. В ръката ми остана само парче пластмасов прът и малко парче кухненска хартия под нокътя на показалеца ми, като бял кичур на плешива глава. За момент замръзнах, наведен и ококорен. Водата завъртя рошавата топка, почти я напъха в сифона, пресявайки едри и дребни частици. Трябваха спешни мерки, инак лошо. До колкото можах подпъхнах дръжката под четката и се опитах да я изтегля. Нищо не стана, освен, че четката пръсна в лицето ми. Инстинктивно щях да се оближа, но капките останал разум ме спряха. Да де, ама не става да бръкна с гола ръка, че… Отворих куфарчето с инструментите и извадих клещи. Стиснах кичур четка и дръпнах. Нищо не се случи, освен отскубнат кичур четка и нови пръски по лицето.

Сега кой е далматинец, а?
За момент реших да зарежа всичко така, майната му. Но чаках гости, а от репликата „Желязков, къде е тоалетната“ ме побиха стари клечки за зъби под ноктите с кухненска хартия. Представих си гледката – отварят капака, а там, накиснат – таралеж албинос, поръсен с шоколадови пръчици.
В пристъп на паника отворих шкафа с полиетиленовите пликчета, пъхнах ръка вътре и реших, че е идеалната ръкавица за спешни случаи. Хванах четката и така я стиснах, че тя изпищя. Рязко я дръпнах, тя се отскубна, а лакътят ми се удари в ръба на трона. Точно да изкрещя, когато видях, че торбичката има дупка и доста нещо се е просмукало вътре. Някак си двете болки – материалната и менталната се оказаха в синхрон, та нищо не излезе от гърлото ми.

След половин час бях в хипермаркета до нас. Купих си четка с метална дръжка, тоалетна хартия, домакински ръкавици до лактите, прозрачен шлем за глава и една кукичка, дето с такива ловят косатки, кашалоти, китове и други бозайници. Момчето на касата ми се ухили и ме попита на какво кълве.

Казах му.

П.п. Комшията го намериха свит в един ъгъл на мазето, завит със стар кашон. Скимтял като малко пале. После се разбра, че не е могъл да откаже цигарите, а е отказал боба със зеле.