Легнах си с насълзени очи

0
37

Почти се бях предал в прегръдките на Морфей, когато до мен достигна гласът на Веси: “Желязков, да не заспиш пак на дивана?“.

Как да й обясня, че там се заспива най-сладко?

Изтътрузих се и с две спящи очи тръгнах към банята, за да прокарам уморена четка през остатъците от зъбната си система. Едното ми око работеше на 30%, та успях да се ударя само в масата и в касата на вратата. “Ой, милото ми таралежче, удари ли се?”

Гласът й продължаваше да стига до мен, нежен, загрижен, любящ, дори и без намесата на Теленор. Стиснах зъби, заедно с парченцата салам между тях и нищо не казах. Нали съм кораво копеле, а не на петела джуката. Пипнешком влязох в банята, отворих шкафа и след три лицеви наранявания успях да лапна четката за зъби. Посегнах за тубичката паста и усетих, че нещо не е наред с нея. Сякаш сграбчих кожа от мумията на Рамзес Втори.

Дясното ми око заработи на 100%, взирайки се паникьосано в сбръчкания пергамент. Оказа се наистина тубичката паста за зъби, изстискана до степен намачкан вестник в селска тоалетна. Ченето ми увисна и четката за зъби падна в мивката. Бях сигурен, че Веси си беше измила зъбите току-що, така че тубичката все пак е пуснала нещо. Отвих капачката и напрегнах мишци, бицепс, трицепс, широк гръбен мускул и ляв прасец. Нищо. Баси мъжа съм, приех го лично.

Барабанист съм, мамка му, по цял ден вдигам разни железа, здрав съм като непогасен кредит, та една тубичка ли ще ми се опре? Стиснах със сила, на която и Крали Марко би завидял, докато е стискал камъка така, че да пусне вода. Спрях, когато чак надписите се разтекоха. Нищо. Вдигнах рамене и реших, че тубичката и аз сме свършили тотално. Все едно да суча от змия.

От горното рафтче взех нова тубичка, разопаковах я, напъхах кожата на Рамзес в кутийката и с походка на дебалансиран куршум се понесох към кофата за боклук. След два метра ме пресрещна Веси, погледна ме красивите си, сини очи и нацупи устни. “Не можа ли да си изтискаш пастичка?”. Погледнах я като кон над ограда. От напрежението дясното ми коляно отказа и се облегнах на стената. “Милото ми, уморено таралежче! Лягай си, че едва гледаш! Другият път аз ще ти изстискам пастичката…”.

Легнах си с насълзени очи, от накърнена гордост, умора и безизходица. Защото болезнено осъзнах, че една жена винаги ще изстиска още нещо там, където един мъж вече се е предал.

 

Автор Деян Желязков

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.