Как да махна тази буца от гърлото си?

0
117

Има милиони животински видове, почти толкова, колкото и човешки характери. Както и човешки видове, колкото и странно да звучи.

Седя си в сервиза, нямам работа, празници са. Изпразници, че изпразват джобове. Студено е, но трябва да държа под око кутията за Бобчо. Ровя във фейса с две леви, премръзнали ръце, но ми вършат работа, за да харесам нещо, което си заслужава да бъде харесано.
Минават хора, предимно от групата, пускат за Бобчо, кой каквото може, празници са. Някои ме поздравяват, някои не, всичко е мимоходом, хората бързат за топлите си домове, студено е навън. Клиенти, чакащи автомобилите си, дори и хора, дошли “само да попитат нещо”.
Знам, че звуча странно, като търговец, но човек в такива ситуации обръща внимание на всеки детайл.

Младо семейство, мъкнеше нов телевизор в плосък кашон, и въпреки снега, който им влизаше в яките, бяха весели, а около тях подскачаше малко момченце, навлечено с толкова много дрехи, сякаш щяха да го пращат по Еконт, като нещо хипер чупливо. Точно, когато подминаваха сервиза, детето видя гуменото магаренце и с писъци се затича към него. Родителите му го последваха, носейки кашона със себе си. И докато момченцето с удоволствие и рутина дърпаше ушите на играчката, те се зачетоха във флаера за Бобчо. Усмивката рязко изчезна от лицата им, сякаш никога не е съществувала. За Бога, почувствах се ужасно, бях причината да разваля празничното им настроение, но съм свикнал. Да развалям настроения. Ръцете им се протегнаха към кутията и пъхнаха нещо вътре. Детето се умълча, сякаш усети настроението на родителите си. Тръгнаха си бавно, сякаш обречени, жената избърса сълзите си с ръкав, а мъжът се прекръсти, преглъщайки.

После?
После – нищо. Минаваха хора, пускаха… И отминаваха замислени, прегърбени, смазани…

И цъфна един циганин. Ей този, на снимката. Познавам го, защото ми чисти сервиза, а в замяна му давам старо желязо.

Учудващо, днес беше с цивилни дрехи, минавал само да ме види и да ми честити Коледа.

После видя кутията, прочете(!) текста на плаката и извади банкнота. Аз се опулих. Извадих телефона и го снимах.

“Браво, бе! Най-малко от теб очаквах да пуснеш нещо!”

“Стига бе, бате! Аз ко, и аз съм хора! Имах три, едното умря, че никой не помогна, родата в Испания, джебчии… Работят, аз тука жилязу влача. Ама не мога кат тех. И кат видех ко си турил тука, сърце ме сви, бате, мойто много се мъчи, Аллах да бди над него.”

 

Онемях.

“Мюсюлманин ли си, бе?” ..

“Не знам вече, бате. Молих се на сички, ама на – умре ми детето. Сега не знам какъв съм, само на хората, дето ми помагат, само на тях вярвам. Туй, богове, ша ма прощаваш, ама не значат. Ама аз пак се моля и на Аллах, де. Да не се обиди, че имам още две… То май кото имаш у себе си, е най-Бог… Айде, братята ме чакат. Ако имаш жилязу, пази ми го аз ще минавам и каналите ша чистим”…

Ей тук, ама точно тук, една буца ми заседна. Тая буца, която те кара да преглъщаш често и да стискаш зъби.

И какво?

Един циганин да ми каже, че Бог няма, освен този, който е в самия теб?

Не знам. Имам още цял живот да мисля.

Но как, за Бога, да махна тази буца от гърлото си?

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.