По петите на Сезария

- реклама -spot_img

Георги Милков
Георги Милков в “Африка: звездите сигурно са полудели”

автор: Георги Милков

Сезария почина през декември 2011 г. Вече две години минаха… Ще разкажа за една любов, която няма как да бъде обяснена. Тя се роди в Африка и премина през много географски точки. Следваше ме по целия свят… Най-накрая Сезария дойде в София. Тогава я докоснах, целунах я по бузата. Попях й на ухо, тя ми попя… Ето как започна всичко: 

Тако Бей, Гвинейския залив, юни 2000 г.

С едни приятели седим под навес от палмови клони и чакаме да мине жегата. Заровили пети в ситния пясък, пием ром с кокосово мляко и гледаме Атлантика.
“Джони, стига вече с тази тъжна музика! Искаш да ни разплачеш ли? Виждаш, че и без това ни е мъчно за вкъщи”
Така нареченият Джони, местно хлапе, което се грижи за нашите удобства, се втурва да спре уредбата. Само след 5 минути всички се съгласяват, че музиката трябва да се пусне отново. Този бряг и този океан изглеждат като че ли осакатени без нея. Сезария Евора. Слушаме я безкрайно.
1Ако тогава разбирахме какво пееше тази симпатична леля от Кабо Верде, сигурно наистина щяхме да заревем без повод. По-късно разбрах, че песента, която сякаш ни бе хванала за гърлото, се казва “Морето е домът на носталгията”. В нея се разказваше за един пуст плаж, за залязващо слънце и за вълни, които бавно умират, разбивайки се в брега…
“Морето ни изпраща по далечни земи, разделя ни от нашите майки и приятели, без да знаем дали някога ще ги видим отново…”
Това пееше Сезария. Кадифеният глас на тази жена можеше да те накара да настръхнеш. Ей така, без да разбираш и дума от езика, който говорят на нейните сторови Зелени нос. 
Сезария щеше да се превърне за мен в дългогодишно духовно приключение, но тогава още не го знаех със сигурност. Просто усещах, че има нещо необяснимо притегателно в тези мелодии, които подсъзнателно свързвах с океана и пустите плажове.
По едно време имах чувството, че където и да пътувам все чувам познатия глас. В нюйоркски таксита, в испански кафенета, в македонски хотели… На най-различни и неочаквани места. Сякаш ходех по петите й. Сезария Евора бе станала известна с това, че излиза да пее винаги боса. Така както го бе правила години наред в кръчмите на Сао Висенте – родният й остров. И така както ходят повечето обикновени и бедни хора на островите Кабо Верде. Сезария бе отраснала в сиропиталище, защото майка й не можела да се грижи за нея. В някои от песните си тя разказваше за кабовердеанските жени. Притиснати от беднотията мъжете им – повечето рибари или моряци – ги оставяли и тръгвали да търсят работа по широкия свят. Някои изпращали известно време новини и скромни суми вкъщи, други така и никога не се обаждали повече. Много жени от островите били принудени сами да отглеждат децата. Тази орисия не отминала и самата Сезария. Тя става световна звезда чак в последните години на живота си. Но въпреки славата, прожекторите и червените килими никога не изневерява на стила си. Винаги излиза боса на сцената, без значение дали е в Париж или Москва. В почивките никога не напуска, а остава на една малка масичка, където пуши и пие бренди докато оркестърът й забавлява публиката. Точно така както е правила през целия си живот докато пее по кръчмите, за да издържа семейството си…

продължение

 

- реклама -spot_img