На 9 април, по желание на читателите, „Колибри“ преиздава един от култовите романи на Харуки Мураками – „Преследване на дива овца”.
Японско юпи нагазва в хаоса, след като попада на снимка, изобразяваща уникална кръстоска на овца. Повествованието ловко лавира между криминалния роман, баснята, реализма и модерния абсурдизъм, за да ни въвлече в едно озадачаващо преследване на донякъде мистична овца. Лаконичният стил на „Преследване на дива овца” (превод: Емилия Л. Масларова, 288 стр., цена: 18 лв.) напомня за романите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет с примеси от абсурдността на един Джон Ървинг, но във всички случаи читателят е хипнотизиран от играта на котка и мишка, в която Мураками размива границите между реално и въображаемо и рисува портрета на съвременна Япония, разкъсвана между западната модерност и силата на вековните японски традиции. Според критиката „Преследване на дива овца“ носи удоволствие заради умелия баланс на „шантава комедийност, детективски мотив и героичен рицарски романс.“
За Харуки Мураками писането на романи е като засаждане на гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина. Сборниците „Мъже без жени” и „Изчезването на слона” са свидетелство, че неговият талант вирее в различни жанрове. От няколко десетилетия Мураками е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа, и се продават в милионни тиражи. Той е носител на няколко световни литературни награди, изтъкнат преводач и „маниак” на тема джаз. Последното навярно обяснява ониризма и полифоничната красота на произведенията му. „Гардиън“ определя автора на „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” като един от най-авторитетните представители на постмодернизма.

ОТКЪС
Харуки Мураками – „Преследване на дива овца“

Пикник в сряда следобед

Съобщението в сутрешния вестник беше кратко, само един абзац. Един приятел ми се обади по телефона и ми го прочете. Нищо особено. Можеше да го е писал и стажант-репортер, който току-що се е дипломирал и се упражнява.
Датата, някакво кръстовище, човек, който кара камион, прегазена пешеходка, разследване дали не е станало по невнимание.
Звучеше като стихчетата от вътрешната страна на корицата на списание.
– Къде е погребението? – попитах аз.
– Нямам представа – отвърна приятелят ми. – Тя имаше ли роднини?

Разбира се, че е имала роднини.
Звъннах в полицейския участък, за да издиря адреса и телефона им, после им се обадих да разбера подробности за погребението.
Майка ѝ и баща ѝ живееха в стар квартал в Токио. Извадих картата и отбелязах с червено карето. Навсякъде имаше линии на метрото, на трамвая и на автобуса, които се застъпваха като разкривена паяжина, целият район представляваше лабиринт от тесни улици и канавки.

В деня на погребението взех трамвая от Васеда. Слязох малко преди последната спирка. Картата се оказа точно толкова полезна, колкото глобус. Накрая се наложи да купувам пакет след пакет цигари и всеки път да моля да ме упътят.
Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна. На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият ѝ брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет ѝ.
Баща ѝ, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд.
На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума. Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя – на седемнайсет.
Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе.
Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата – които наподобяваха ортодонтия – и кльощавите ръце. Кафето ѝ винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове.
Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, ѝ даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво.
Това бяха дните на „Дорс“, „Стоунс“, „Бърдс“, „Дийп Пърпъл“ и „Муди Блус“. Във въздуха витаеше живот, макар че всичко сякаш беше застинало на ръба на краха и само чакаше някой да го побутне.
Ние с нея си разменяхме книги, разговаряхме до припадък, пиехме долнопробно уиски и правехме с нищо незабележим секс. Нали се сещате, ей такива делнични неща. През това време завесата се спускаше с трясък върху опустошението на шейсетте години.

Start typing and press Enter to search