Андрей Велков – „Ерата на паниката” (откъс)

На 18 юни излиза „Ерата на паниката” от Андрей Велков. Авторът на „Български психар“, „Хрониките на Звеното“ и „Няма закога“ се завръща ударно 5 години по-късно със зрелищна книга, която всеки трябва да прочете и изживее. По думите на първите й читатели чакането си е струвало, защото „този път той прави с литературата това, което Тарантино прави с киното – превръща го в размазващ шедьовър, след който нищо вече не е същото.“ Премиерата на книгата ще се състои на 24 юни от 19:00 ч. в „Маймунарника“.

С „Ерата на паниката“ (296 стр., 18 лв., художник на корицата: Росен Дуков) Андрей Велков действително надминава себе си, пренебрегвайки жанровите граници. Представете си, че Нийл Геймън и Виктор Пелевин преплитат сюжетите и героите си. Припомнете си „Големият Лебовски“ на братя Коен и Херакъл от гръцката митология и ги пуснете в Матрицата. В „Ерата на паниката” невъобразимата реалност се превръща в абсолютна истина, а някои гълъби се оказват натоварени с важни божествени мисии. Главният герой Антон се опитва да живее мирно и щастливо, ала Негово Превъзходителство Животът го дебне зад ъгъла в готовност да внесе смут в привидното спокойствие и да създаде ужасяващ хаос и паника.

Красноречиво е мнението на Александър Попов, автор и редактор в ShadowDance и преподавател по научна фантастика в Софийския университет:

„Стремежът на Антон – и на самия роман – хем да си обясни необяснимия модерен свят, хем да го направи на собствения му език, е сякаш най-важният читателски ключ. „Ерата на паниката“ разкрива реалността като илюзия и се родее с „Матрицата“, но също така държи да разтълкува „дълбоката“ реалност именно чрез знаците на съвременния, напоен от медии свят. Антон почти неизменно си обяснява фантастичните концепции и ситуации около него с препратки към популярни филми като „Властелинът на пръстените“, „Жокерът“ и „Големият Лебовски“, с личности като Антъни Бурдейн и Тери Пратчет, с механики от аркадни игри в духа на “Mortal Kombat”, и даже с иконични образи като литналия за забивка Майкъл Джордан. Този феномен не е нещо странно и ново, той е естествено развитие в епохата на постмодернизма, когато медийната културна прониква до всяко кътче на ежедневния ни живот и определя тотално границите на мислимото. Прямостта и безпардонността, с която Велков използва този език, традиционно заклеймяван като ниска култура, превръща „Ерата на паниката“ в нещо повече от забавен фантастичен сюжет в урбанистичен сетинг. Нарочно или не, текстът е и нещо като автокритика, която можем да четем като безпощадна сатира на собствената ни медийна и политическа култура. И ако постмодернизмът свежда всичко до игра на повърхности и безкрайни вериги от знаци, то източноевропейският киберпрочит на тази тенденция – движението със звучното име турбореализъм – довежда нещата до екстремум и разглежда самата реалност като колективна халюцинация, като виртуалност, като код – програмен или просто символен. В тази крехка и самобитна, но много жива традиция се помещават както руският литературен великан Виктор Пелевин, така и българският хакер на човешките души Иван Попов, а струва ми се вече и Андрей Велков. „Ерата на паниката“ поема по малко по-различни пътеки и черпи доста повече от американската фантастика и фентъзи, и въобще от американската популярна култура, но в крайна сметка е роман също толкова заинтересуван от проумяването на символните редове, които предварително форматират преживяването на съвременния свят. В този смисъл наситената с попкултурни препратки проза диша съвсем естествено: обречени сме да живеем в този свят, в „това постоянно състезание на плъхове, което представляват животите ни”.

„Ерата на паниката” е мощен и взривоопасен коктейл от оригинални идеи, хумор, ярки персонажи, напрежение, шокиращи обрати… Излиза книга, която не прилича на никоя друга – в момент, който не прилича на никой друг.

ОТКЪС

Андрей Велков – „Ерата на паниката“

Слушам си музика, зяпам лилиите в езерцето, почти няма хора, почти се чувствам щастлив, чакам да стане че¬тири без петнайсет – часът, в който съм се родил, и въоб¬ще не знам, че краят на света е започнал отдавна. Седнал съм точно на същата пейка, на която седях, когато навър¬ших двайсет, и слушам същата песен – „Midlife Crisis“ на „Фейт“. Разликата е, че тогава я слушах на касета от уокмена си, а сега я слушам от телефона си. По тази логи¬ка, с тези темпове на научно-технически прогрес, когато и ако стана един ден на шейсет, най-вероятно вече ще съм си вградил дискографията на тези психопати някъде из тялото, защото нямам никакво намерение да спирам да ги слушам и никога не са ми омръзвали.

Пия обаче сега капучино. Колкото и да си мисля, че съм си останал същият пич, натрупването на две десети¬летия промени несъмнено ми се е отразило. Със сигур¬ност преди двайсет, преди десет, дори и преди пет години щях да държа измръзнала бутилка, а не като сега ръката ми да топли голямата чаша от „Старбъкс“. Рядко дори напоследък ми се допива бира, сякаш от цяла вечност не съм усещал онова живително чувство, когато вкусиш първата студена глътка в горещ ден. Не мисля, че е от го-дините, защото, за щастие, не съм загубил способността да изпитвам онова почти детско удивление от много дру¬ги работи. И смятам това за хубаво, защото повечето от моите набори и наборки изгубиха някъде по пътя, кои без да искат, кои нарочно, умението си да чувстват каквото и да е преди много време.

Спирам за малко музиката, свалям слушалките, ог¬леждам се – дърветата са придобили точно онзи магическо-зелен цвят – сякаш имат специална пролетна аура, и всяко атомче наоколо вибрира с онази особена сезонна свежест, която изпълва човек с необясним възторг, все едно буквално цялата природа се рестартира и животът избухва наново. Една жаба пред мен доста безуспешно се опитва да се надвиква с хора на славеите и другите му там птици, чиито песни не разпознавам.

Поглеждам часовника на телефона – точно четири без петнайсет е, току-що съм навършил официално четире¬сет. В момента, в който си слагам обратно слушалките, все едно през мен преминава някаква вълна, не, не вълна, все едно ме удря направо цунами, което ме залепя назад към пейката. Всеки мускул, всяка жилка в тялото ми са се напрегнали до краен предел, чувствам се, все едно в че¬репа ми е излят разтопен метал. Стиснал съм до счупване зъби, затворил съм очи и съм почти пред припадък, ко¬гато изведнъж се отпускам – от цялото напрежение не е останала и следа, дори не съм имал време да почувствам болка. Отпивам, още мижейки, от капучиното, което ня-мам идея как не съм изпуснал от внезапния шок. Отварям очи, още една глътка, оглеждам се бавно и всичко ми се струва различно – някак по-живо и още по-цветно. Къс¬ната пролет бушува около мен и в мен. Чувам как лекият вятър гали листата на тополите, как пърхат синигерите, ромоленето на чешмичката зад мен. В малка локва, само на метър пред мен, важно крачи един гълъб. Той ме поглежда и казва:
– Какво ме гледаш като прецицал бе, рожденикът?
Аз, естествено, не му обръщам внимание, защото няма говорещи гълъби. Планът е да си допия капучиното на пейката, да послушам още малко музика, бавно да се разхождам из парка и после да се прибера, нямам нито намерение, нито желание да купонясвам днес. Гълъбът продължава с още по-нагъл тон:
– Ей, скапаняк, ти глух ли си нещо? Или тъп по-ско¬ро? Нищо, на мен не ми дреме, имам си и по-важни ра¬боти днеска от т’ва да се занимавам с разни дебили. – Изпъчва се важно по средата на локвата, не спира да ме гледа право в очите, извил нелепо глава назад. – Имам съобщение за теб и слушай внимателно, тъпанар, защото няма да повтарям. Казаха ми да ти предам това: „Отиди при Оракула и спаси брат си“. И казаха да си погледнеш телефона. Това е. Излитам, щото нямам цял ден да се за-нимавам с олигофрени.

Аз съм тотално блокирал. Факт е, че съм тренирал бойни изкуства някога и хич не бях добър, особено кога¬то трябваше да си пазя главата. Факт е също, че е имало години, когато съм пийвал повечко. Признавам си и че съм опитвал ЛСД няколко пъти, ама досега никога не ми беше говорила птица, мамка му! И то някакъв си обикно¬вен гълъб. Летящ плъх, да беше поне сойка, гарга, нещо по-така…

Гълъбът с презрение ми обръща гръб, излиза със ситни и наперени стъпки от локвата, но изведнъж прави кръгом и пак се втренчва в мен с арогантните си малки очички.
– Имаш ли нещо за ядене бе, скапан? Някоя вафла, бисквита, може би сандвич?
Поклащам отрицателно глава. Халюцинирам прекале¬но реалистично и това ме плаши.
– Нещастник! – фръцва се отново халюцинацията, разперва крила и отлита в посока Орлов мост.

Известно време само седя на пейката, без да мога да помръдна. Нищо ми няма, казвам си, отпивам юнашки от капучиното, после хвърлям празната вече чаша в близко¬то кошче. Покрай мен преминава млад мъж, който бута количка със силно ревящо бебе в нея. Той обаче е със слушалки и не може да чуе, че детето му плаче. Погле¬дите ни се срещат, очите му излъчват някаква едва ли не вселенска тъга, все едно не се разхожда в парка, а е каторжник някъде. Долавям и някакви цветове около главата му, но не им обръщам внимание. Те са нищо на фона на говорещия гълъб преди малко, пък и аз съм доста ларж – мога да игнорирам всичко, което не ми изнася на секундата – качество, което съм развил през годините и с което съм изключително горд. И не само мога да игнори¬рам, мога и веднага да забравям. Така че елате ми пове-че – говорещи гълъби, хора с аури, ако ще извънземни да кацнат пред мен, не ми дреме…

Start typing and press Enter to search