Роман за тийнейджъри „Игра на маски“ (откъс)

Игра на маски

Маги Мишел и Крум

Дебютният роман на Бени Хюбнер „Игра на маски“ излиза в края на 2013 г. Вълнуваща и различна тийнейджърска история, която поставя героите пред низ от приключения, сред които неизбежно е и голямото приключение любов. Лейн е на шестнадесет години, предстои и ново начало в ново училище. Ще успее ли да оцелее в заобикалящата я игра на маски? Ще успее ли да съхрани себе си сред хора, за които репутацията стои дори над личността? Ще срещне ли любовта? „Ключът е в отговора, отговорът е във въпроса.“ А докато търсим отговорите, дори не усещаме как историята в „Игра на маски“ ни е погълнала и очаровала.
Тук представяме на вниманието ви кратък откъс от романа на Бени Хюбнер „Игра на маски“. Книгата може да откриете във всички големи книжарници.

***

Уважавай, за те уважават, но когато те настъпват, не се дръж като постелка. Постелеш ли се все някой ще мине отгоре ти – решиш ли да носиш маска, бъди готов за момента, в който ще се наложи да покажеш истинското си лице.

***

… Първият ден в новото ѝ училище трябваше да бъде перфектен. Тя трябваше да бъде перфектна, защото знаеше, че всички очи ще са вперени в нея – новата, селячката от Алабама. Не искаше да бъде селячката от Алабама, не искаше да бъде „оная дръпнатата“, искаше да бъде просто момиче – 16 годишно и просто… готино.
После… после се счупи комбито на майка ѝ по средата на нищото и насред проливния дъжд. Наложи се да чакат пътна помощ повече от час, защото заради дъждовете били станали много леки катастрофи и…
– Тръгвай, Лени, училището е на три преки само, не е хубаво още през първия ден да закъсняваш – пъхна в ръката ѝ някакъв чадър и тя тръгна. Опита се да избягва локвите, за да запази чорапогащника си чист, но един кретен със синьо волво се погрижи да я направи в кал от черните кецове на Converse до колана на чисто новата пола на волани.
Полата беше страхотна – на четири волана– всеки на различни цветя. Стигаше до средата на бедрата ѝ и леко се поклащаше, когато вървеше. Тотално неподходяща за първи учебен ден, според майка ѝ, а според огледалото – идеална. Поне допреди волвото да я направи вир-вода и кални пръски.
И прическата ѝ в крайна сметка се получи страхотна – изправена, обгръщаща раменете като нежен копринен воал, хвърлящ диамантени червеникаво-златни отблясъци, почти съвършена. Почти… докато и последната пръчка на скапания чадър не каза „прас“ и цялата вода от него се изсипа във врата ѝ.
Прас! До тук с идеалния първи учебен ден.
Затича се, поне да не закъснее. Дъждът и вятърът я блъскаха в очите. А уж в Ел Ей не валяло. Не валяло, ама друг път. Днес валеше. „Ще ти върви по вода“ – изръси баща ѝ, докато я целуваше за довиждане. Не му отговори, но си помисли, че критическата определено не му се отразява добре.
Дворът на училището беше почти празен, което означаваше, че часовете или са започнали, или ще започнат всеки момент. Хубавото беше, че поне няма всички да я видят. Ще може да поизчисти калта от полата си и да влезе в клас в що-годе поносим вид. Отдъхна си наум – поне едно унижение щеше да ѝ бъде спестено. Ускори крачка, защото видя как дежурният на вратата леко я притваря. Според правилата, 5 минути след започване на часовете, входната врата на гимназия „Линкълн“ се затваря и всички закъснели трябва да изчакат отвън. Затича се, вперила поглед напред, и не видя табелката. Беше на нивото на коляното ѝ, толкова очевидна, но Лейн не я забеляза. Левият ѝ крак срещна метала и спря устрема на тялото. Залюля се, опитвайки се отчаяно да запази равновесие, но не успя. В момента, в който падаше на мокрия цимент, мисълта ѝ блуждаеше между острата пронизваща болка в капачката на коляното ѝ и чантата, която при падането изхвърча напред, отвори се и част от тетрадките се разпиляха по двора.
– На това му се вика майсторско приземяване.
Гласът прозвуча над главата ѝ, момчешки, леко дрезгав, и много секси – би допълнила Мери, ако беше тук.
– Тренирала ли си го, или ти дойде отвътре?
– Хайде, Чан, остави я, мистър Мейсън ще ни застреля, закъсняваме за теста – притежателят на втория глас бе момиче. Звучеше пискливо и подчертано превзето. Собственичката му сигурно е руса – направо се зачуди как в такъв момент могат да ѝ минават подобни мисли.
– Хей, добре ли си? – Лейн усети как някой я хваща за раменете и се опитва да я изправи. Онзи някой с дрезгавия глас.
– Добре съм, нищо ми няма – постара се да прозвучи твърдо, но от устата ѝ излезе едно несигурно, вибриращо измяукване. Като на безпомощно котенце. Подразни се сама на себе си и на неспособността си да се контролира.
– Да, определено нищо ти няма – всичките ти тетрадки се въргалят в калта, айфонът ти е под пейката отсреща, а чадърът… къде ти е чадърът? Не видях да идваш с кола…
По дяволите, тоя няма ли да се разкара!?!?! Нямаше нужда нито да ѝ помага, нито да ѝ дърдори на главата. Достатъчно унизително беше и без неговото присъствие.
– Чан, тръгвам – гласът на момичето се извиси до фалцет – няма да те чакам да се разправяш с някаква си…
– Охооо, „мис мокра фланелка“! Я, виж ти!
Лейн съвсем беше изключила за тънката бяла блуза и новия супер изрязан сутиен, който имаше за цел дрехата да изглежда като сраснала с тялото ѝ, а тялото ѝ… да изглежда като… тялото ѝ…
Вече бе твърде късно да установява, че блузата от бяла бе станала прозрачна и че притежателят на дрезгавия глас – Чан – я изучава най-безсрамно. От главата до петите, от петите до блузата и пак до там.
Беше една глава по-висок от нея. Косата му, леко начупена от дъжда, а очите му… проклетите синьо-виолетови очи я гледаха с онази насмешка, която ѝ беше до болка позната.
По дяволите! – това се превръщаше в любимото ѝ заклинание. Нещо като мантра против самата себе си. Понечи да хукне към вратата, но болката така я сряза, че залитна и изохка. Чан я подхвана през кръста. Лейн изобщо не разбра как дясната ѝ ръка рязко се извъртя и го зашлеви през лицето, оставяйки четири червени следи върху гладката му кожа. Пляс и бум. Отново го направи, без да се замисли, без да го планира, сякаш някаква външна сила я ръководеше. Сила, която по никакъв начин не можеше да контролира. Момчето застина за миг, присви очи и тялото му видимо се стегна.
– Ненормалница! Оправяй се… Гледай я ти… Поредната смахната. – Докато се отдалечаваше след приятелката си, на два пъти се обърна и направи въртелив жест с ръка.
– Казах ти аз да я зарежеш, ама ти… да не видиш нова кифла – дочу гласа на момичето, което ѝ подейства като удар под кръста.
Това беше! Добре дошла в Ел Ей, Лейни!

***

Интервю с Бени Хюбнер

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close