Нуми и Ники (PDF) – фантастичен роман за тийнейджъри

„Нуми и Ники“ е роман за тийнейджъри, написан от световно признатия български писател Любен Дилов. За съжаление неправомерно се разпространява из интернет безплатно в  електронен формат. 

Изборът е Ваш, дали да изтеглите пиратското копие на „Нуми и Ники“ в  PDF, FB2, EPUB или TXT или достойно за закупите оригинала http://enthusiast.bg/bg/book/424. Още повече, ако го правите, за да подарите книгата на тийнейджър. Има значение. 

**

Едно момиче и едно момче във Вселената. Явно почти всички сюжети от Библията насам все до това опират! Но тук ви очакват съвсем необикновено момиче и много обикновено момче, което идва да докаже, че Земята поне е населена с наистина необикновени същества.

„Нуми и Ники“ е фантастичен роман за тийнейджъри и подобни на тях същества, за който трудно може да се каже колко точно е популярен. Има го в Япония, в Китай, в англоговорещите страни, а пък в рускоговорещата Вселена, където някои физични и авторски закони не важат съвсем, се твърди, че тиражите му надхвърлят милион. След повече от двайсет години излиза отново на български език в поредицата на издателство „Ентусиаст“, представяща събраното творчество на Любен Дилов, за да провери дали днешните хлапета ще му се радват така, както децата отпреди четиресет години.

Сатиричният и фантастичен размах на Дилов е все така неподвластен на времето, а провокациите му са смущаващи и днес. При това не само за тийнейджърите. Предстои ви да се потопите в един свят, където това, че за да се наядеш, трябва да се съблечеш, е най-малката чудатост. Предстоят ви звездните приключения на Нуми и Ники и техният необичаен, приличащ на тиква кораб – Мало.

Книгата може да купите от тук http://enthusiast.bg/bg/book/424

Откъс – Нуми и Ники пдф pdf

Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники
Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества

откъс

— Човек трябва много да знае, та да може и много да вярва — каза Нуми.
— Ами! Обратното е — рече си Ники, докато се провираха в червата на загадъчния малогалоталотим. — Вярват тия, дето нищо не знаят.

ГЛАВА ПЪРВА

1
ВМЕСТО УВОД — МАЛКО ГРАМАТИКА. НИ ТИКВА, НИ КРУША, А ДУПКАТА СИ Е ДУПКА

Сигурно всеки знае какво представлява недоразумението. Когато например двама си уговарят среща за девет часа, но единият е разбрал, че тя е за девет часа сутринта, а другият — за девет вечерта и не се срещнат, тогава двамата си казват: „Стана недоразумение“ или „Получи се недоразумение“. Сякаш то става от само себе си или пък се получава по пощата като неочаквано и неприятно известие.
Думата е измислена за удобство и е много полезна. Иначе двамата ще почнат да се питат взаимно кой е виновният и непременно ще се скарат, а така си запазват възможността за нови срещи. И за нови недоразумения.
Тя произлиза от старославянската дума „разум“, но двете представки отпреде й „не“ и „до“ ясно показват, че НЕ е ДО РАЗУМА работата. В нея се съдържа още съставката „мение“, което пък издава, че понякога е нужно и специално умение, да не разбереш какво са ти казали, та да можеш после с невинна мутричка да речеш; „Извинявай, стана недоразумение!“.
За подобно извинение е принуден да моли и авторът на тази книга, защото събитията в нея тръгват тъкмо от едно недоразумение. Това е неприятно, но той е безсилен да го промени. Ако не беше то, сигурно щяха да се случат съвсем други неща. Такива недоразумения се наричат съдбоносни, но те също стават или се получават. И при тях виновни няма.
Това съдбоносно недоразумение се случи в един съвсем делничен ден, някъде около обед, та в него участвуваха не повече от десетина души. Бяха все ученици от средните и горните класове и чудесно се забавляваха с мъничкия смешник и още по-смешните му приказки.
Дори гласът му издаваше, че едва ли е навършил и дванадесет години. Беше облечен в нещо като скафандър. Скафандърът светеше с метално звездното сияние на украшенията за елха. Щеше да бъде и елегантен, ако не го загрозяваше една доста големичка гърбица, ако и джобовете му не бяха толкова издути от кой знае какви интересни неща. Защото, известно е, че детските джобове никога не държат нищо излишно или безполезно. Само в джобовете на възрастния ще намериш всякакви боклуци като стари разписки, продупчени трамвайни билети и листчета с телефонни номера, които той отдавна е забравил на кого принадлежат.
През мътното стъкло на шлема се виждаше как човечето отчаяно криви уста. Сигурно му беше задушно в този тесен похлупак, но то търпеше, защото малобройната публика възнаграждаваше мъките му с весели закачки и щедър смях.
На гърдите на малкия космонавт висеше също такава метално-лъскава кутия. Той потупваше от време на време по нея и викаше на публиката си:
— Но защо вие не иска разбереш? Аз вярно друга цивилизация! Ето това апарат-преводач! Вие мене говори, аз вас говори, ние дружба и приятелство…
Естествено, на чуждите цивилизации е простено да говорят неправилно човешкия език. Чуждата цивилизация трябва да е много високо развита и преводаческите й апарати да са съвсем съвършени, ако иска земните ученици да не й се смеят. Особено ония ученици, които се надяват, че тъкмо този ден няма да ги изпитат по граматика. Те винаги са най-жестоки спрямо грешките на другите. А Ники, единственият сред тези ученици, когото авторът познаваше лично, беше от тях.
— Много ти е кофти преводачът! — подвикна той на космонавтчето.
— Къде е тая цивилизация? — запита го друг, след поредния взрив от смехове.
— О, много далеч! Аз не знам как вие казваш на тази звезда. Много далеч — отвърна космонавтчето и вдигна лъскавата си ръкавица към небето.
На него обаче не се виждаше друга звезда, освен кроткото есенно слънце.
— А с какво си дошъл? С оная ли тиква? — отново се обади познатият на автора присмехулник.
Неговото истинско име беше Николай Лудогорски, но то звучеше толкова сериозно и внушително, почти като име на поет или на министър, та никой не се решаваше да нарича осмокласника с него. Казваха му просто Ники или Ники Лудото.
— С него. Това е Малогалоталотим — отвърна малкият космонавт и отново предизвика смях, защото превозното му средство не приличаше нито на ракета, нито на космически кораб, нито дори на летяща чиния.
Ако изобщо приличаше на нещо, то действително най-много на гигантска тиква. Само че без дръжка. Имаше си там и разните сивочерни бразди и пъпки, също като на най-вкусните сортове тикви. Такава тиква да опечеш, ще стигне за цяло единно училище.
Тя лежеше пред входа на палатата, където се помещаваше ученическата изложба за научно и техническо творчество. От време на време по повърхността й минаваше тръпка, сякаш тиквата беше жива и пулсираше, но то можеше да е и от вятъра, ако тя представляваше просто балон, поизпуснал част от въздуха си.
— Аз вярно друга цивилизация — настоя за кой ли път лъскавото космонавтче, но зяпачите започваха вече да се отегчават.
Щом някой е решил да забавлява публиката на изложба за научно и техническо творчество, то поне да е с истинска ракета, а не с някакъв охлузен балон!
— Елате, аз покаже…
Тиквата обаче нямаше врата, нямаше и какъвто и да е отвор. Може би затова никой не тръгна към нея. Но пък и старият пазач не даде никому време да се опита да влезе там, където видимо не можеше да се влезе. Той се провикна още отдалеч с гласа на всички пазачи по света:
— Ей, кво става тука?
— Имаме гости от друга цивилизация — осведоми го някой, сторвайки му място в кръга около малкия смешник.
— От коя организация? — запита пазачът, но като видя смешника, възкликна: — Я! Ти кво прайш тука?
— Кво прайш? Кво прайш… — затрудни се преводаческият апарат на космонавтчето и пак настоя на еднообразното си твърдение. — Аз друга цивилизация.
Пазачът обаче се разсърди.
— Ти мене на мезе ли ме земаш, бе!
— На мезе?… На мезе?… Какво е мезе?
— Ей, хулиган — пристъпи застрашително пазачът. — Тебе кой ти разреши да прайш тука разни маймунджулуци?
— Маймун… маймун… Аз не разбира вас! — призна си преводаческият апарат.
Публиката се развесели отново, като пред нов номер в увеселителната програма.
— Пък аз ще ти дам да разбереш — закани се пазачът, но се спря в заканата си, защото едва сега съгледа и тиквата, макар тя да беше толкова голяма. Известно е, че повечето пазачи по света не са добре с очите. — А това кво е? Ти ли си го домъкнал? Ей, обирай си крушите, щото че си изпатиш! Нема да пречиш тука на посетителите да гледат.
Той не каза „обирай си тиквите“, не заради късогледството си, а защото тиквата междувременно се бе издължила нагоре и сега приличаше повече на гигантска презряла круша.
— Слушай бе! — продължи пазачът по-сговорчиво и с известен респект пред странната круша. — Аз човешки те запитах: кой ти разреши да правиш тук представления? От кой кръжок си? От коя организация?
Човешките му въпроси не дадоха резултат. Смешникът си знаеше своето:
— Аз не организация, аз цивилизация! Аз иска покаже на земни деца…
— Добре бе, добре — присмя му се сега и пазачът. — Ама разрешение имаш ли? Немаш? През комисията минал ли си? Не си…
— Заведете мене комисия! — примоли се космонавтчето и за повече убедителност навярно тупна с ръка по кутията-преводач. Така се тупа върху повредено радио, когато искаш да проговори.
Пазачът възтържествува и злорадството му заприлича на част от стихотворение:
— Комисията вече мина. Че остайш номеро си за догодина.
Децата обаче го защитиха:
— Не го пъди бе, чичо! Така е по-весело…
— Тука да не е цирк или луна-парк! Национална изложба е това — скастри ги пазачът и заповяда: — Айде, фъс! И как само си го домъкнал това чудо, гяволе!
— Фъс!… Фъс… Гяволе… Гяволе?… — заповтаря объркано космонавтчето и с това окончателно вбеси стария пазач, решил, че му се подиграват.
Той награби космонавтчето с грамадната си лапа под шлема, повдигна го, сякаш вдигаше котка за врата — толкова леко се оказа то — и го хвърли към тиквата-круша. А тя пък внезапно смени и цвета си. Стана гневно оранжева, запулсира силно, повърхността й се опъна, после цялата тя се издължи нагоре.
Малкият космонавт залитна край нея, падна на едното си коленце, рипна от земята и изчезна. Да, той наистина изчезна от Земята, защото никой повече не го видя на нея. Нито врата се отвори пред него, нито люк някакъв, каквито имат космолетите. Тиквата, която не приличаше вече нито на тиква, нито на круша, а се извисяваше нагоре като бързо растяща краставица, направо го погълна. Миг след това тя се откъсна от асфалта и се заби право в бледото есенно небе.
— Яяяя! — смаяха се децата.
Пазачът изохка и се хвана за собствения си врат със същата ръка, с която бе захвърлил космонавтчето. И дълго се държа така, сякаш се боеше да не го прекърши, вдигайки главата си все по-нагоре. Там обаче нямаше вече и следа от загадъчната тиква-круша-краставица. Само на мястото, където бе лежала, зееше грамадна дупка. От яд ли, или пък за да набере сили да отлети към далечните светове, тя бе отнесла със себе си не само асфалта, но и пясъка, и камъните под него.
По-късно учени от целия свят щяха да се събират около тази дупка. Щяха да я мерят, да вземат проби за изследване, да надничат в нея ту оттук, ту оттам. Но от която и страна да я гледаш, дупката си е дупка и не може да ти отговори нищо повече от това, че е дупка.
Виж, космосът, казват, бил пълен с някакви други дупки. Учените ги наричат „черни дупки“ и разправят какви ли не страхотии за тях. Но щом оше никой не е надниквал там да види какво има и въпреки това си приказва каквото си ще, защо и ние да не си съчиняваме каквото си щем!

2.

НЕДОРАЗУМЕНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА. КОГА НАСТЪПВА БЕЗТЕГЛОВНОСТТА. НИКИ Е НЕВЕРОЯТЕН

Ясно е, че и за това недоразумение виновен излезе езикът. Ако пазачът на изложбата не говорел на своя диалект и ако преводаческият апарат на космонавтчето бил технически по-съвършен, заявиха накрая учените, срещата между двете цивилизации щяла непременно да се състои. Ето така и двете страни се оказаха невинни.
Космонавтчето, което бяха помислили за преоблечен като за подобна изложба смешник, беше много гневно. И с право. Който от вас, драги читатели, се е опитвал да убеди хората, че е от друга цивилизация и не са му вярвали, знае колко огорчава това. Ето защо, щом се озова в своя хвърчащ зеленчук, то ядосано запокити виновния преводачески апарат.
Металическата кутия безшумно отлетя нанякъде в непрогледната тъмница. Тогава някой изписка с едно тъничко „Олеле!“. Уплашен, малкият космонавт също каза нещо, но този път — съвсем неразбираемо.
— Леле, майчице! — изплака отново невидимият.
Космонавтчето бръкна в единия от джобовете на скафандъра си и щом ръката му излезе оттам, тъмнината се скри някъде. Ярка като лятно слънце светлина заля малкото помещение. А сред него, надолу с главата, чекнеше крака и ръце едно земно и съвсем по земному ужасено момче. Край него, също във въздуха, грееше и лъскавата преводаческа кутия. Тя бе го ударила и колкото и странно да е, бе го преобърнала в тази и смешна, и страшна поза. Защото миг преди това в чудноватото космическо превозно средство бе настъпила безтегловност. А дори и ние, които сме виждали космически кораби само на телевизионния екран, знаем колко безпомощен е човекът в нея. Освен, разбира се, ако не е специално трениран, както Космонавтите.
Малкият космонавт обаче изглежда бе трениран. Той уверено доплува при момчето, което палячовски се мяташе из въздуха. Хвана го през кръста и полека го заобръща. После го понатисна надолу и момчето успя как да е да стъпи на краката си. Сега пък неговото лице бе станало тиквено жълто.
Космонавтчето пак така полекичка свали шлема си и преспокойно го остави във въздуха. Шлемът легна там като върху невидима лавица. Но не това изненада повторно земното момче. Изпод шлема бе цъфнала една тънковрата и рошава главица. При това косите й бяха значително по-дълги, отколкото позволяваше училищният правилник.
— А — възкликна Ники Лудото, защото това беше именно той, познатият на автора осмокласник. — Ти момиче ли си?
А гласът му, от удивлението ли, от неговите четиринайсет години ли, се пречупи и накрая едва не изписка въпроса си.
Момичето сякаш се засегна и попита сърдито, без нито една граматическа грешка — грешките й бе ги правил навярно преводаческият апарат.
— А ти защо си тука?
— Амиии… ти нали каза, който иска… — запелтечи сега пък момчето.
Дрехите му бяха мокри и омачкани, сякаш то бе влязло тук през някоя перална машина. Момичето прихна весело.
— Защо не ми каза? Влязъл си през зута.
— Ти докато се разправяше с байчото…
— Свали си дрехите. Аз имам още един скафандър.
— А, не. Ще си вървя — отказа Ники и направи една крачка напред, макар и тук да не се виждаше никаква врата.
Крачката, колкото и предпазлива да бе, отхвърли тялото му назад и той пак увисна във въздуха. Като наклонено изписана удивителна. Добре, че беше се вцепенил от повторната уплаха, иначе кой знае как щеше да се разкриви. Само тихичко изохка.
Момичето не му се притече на помощ, а доста безсърдечно се изсмя.
— Ей, ти никога ли не си бил в безтегловност?
— Това… това безтегловност ли е? — поуспокои се Ники.
Все пак, виждал я бе по телевизията.
— Не усещаш ли?
— Но как… защо…
— Напускаме планетата.
— Коя планета?
— Вашата, коя! Не беше ли ти онова момче, което ми се подиграваше? На апарата и на Мало?
— Хайде, стига вече! — примоли й се Ники, почти просълзен от унизителната си поза във въздуха.
Защото наистина е унизително да висиш като накриво изписана удивителна, особено пред някое момиче.
— Кое стига? — не го разбра момичето.
— Това, с безтегловността.
— Ей сега ще свърши. Щом излезем от гравитацията на Земята.
Който познава обаче Ники Лудото, знае, че такива номера не му минават.
— Лошо сте го измислили — каза той по мъжки дебело, макар и малко дрезгаво. — Безтегловност има само извън гравитацията на Земята. Докато я преодоляваш е точно обратното. Всичко става тройно и петорно по-тежко. Заради ускорението.
— При вас може да е така, но Малогалоталотим унищожава гравитацията около себе си, когато излита и каца.
— Какъв е тоя Малогало… Как го каза?
— С когото летим. Хайде, свали си дрехите. Ще ти дам скафандъра. После ще ти е нужен още повече.
Сигурно никое момче не би отказало за облече скафандър, но на Ники сега наистина не му бе до скафандри. Колкото и лъскави да са.
— Само с мен ли ще си правите тези шеги? Има и други. Аз трябва след час да съм в училище.
— Шегите си ги правиш ти — отвърна момичето. — Никой не те е карал да влизаш тука.
— Извинявай, но аз съвсем не исках. Просто пипнах тоя… твоя балон и ръката ми влезе вътре. После като че ли ме всмука целия и аз… аз… и ме завъртя, и едва не се удавих на едно място.
— Попаднал си в зута, затова — пак се засмя момичето.
— Какво е това?
— Зута. Не знам как да ти го кажа. Вие нямате такава дума. То и иначе я няма. Аз сама си я измислих.
Въпреки безтегловността, Ники се поизпълни с уважение към нея.
— И всичко това сама ли си го измисли?
— Кое?
— Целият този номер?
— Кой номер?
Явно, задаваше се поредното недоразумение.
— Помогни ми да се изправя — предаде се Ники.
Тя подскокна лекичко към сивочерната стена на помещението, опря се на нея и му подаде ръка. Той се изправи, отново стъпи на пода, но не пусна ръката й. Струваше му се, че пусне ли я, веднага ще отлети нанякъде като вдигната от вятър перушина.
— Буф, много силно стискаш — каза момичето. — Силен си, пък те е страх.
Но преди да пусне засрамено ръката й, Ники политна този път напред. Блъсна я и двамата се търкулнаха един връз друг на пода. Беше мек като гума, но момчето усети удара, защото пак така внезапно в тялото му бе се върнала тежестта. Вече с двойна сила. Тя го позамая и той остана да лежи на гръб.
Момичето загрижено коленичи над него.
— Лошо ли ти е? Ти сигурно не си свикнал. Трябва непременно да облечеш скафандъра, той помага.
И тя се зае да разкопчава якето му, като любопитно оглеждаше копчетата. Който обаче е разкопчавал или закопчавал мокра дреха, знае колко трудно става това. Пък за странното момиче този начин на затваряне на една дреха сякаш беше и непознат.
— Буф! — изпъшка то със своето смешно възклицание и задърпа якето му. — Как се отваря това?
Пред заплахата да бъде разсъблечен от едно момиче Ники бързо дойде на себе си.
— Ей, какво правиш? Я се махай!
— Но защо си такъв? — огорчи се момичето.
Той й отговори, както би отговорило всяко земно момче:
— Какъвто съм, такъв съм! Кажи откъде се излиза!
И стана да си върви.
— Не можеш да излезеш сега. Мало няма да те пусне.
— Къде е този Мало?
— Вътре сме в него, казах ти! Това е Малогалоталотим.
— Тимтиримтимтим, я че си вървим — подигра я Ники. — Вземете си друг за вашите представления.
— Но това не е представление, разбери! Аз наистина съм от друга цивилизация!
— Да, бе, да — изръмжа момчето. — И там всички говорят като тебе и мене, нали? Одеве с апарата беше поне по-смешно.
— Ще ти обясня, всичко ще ти обясня — каза умолително момичето.
— Като се върна от училище. Откъде се излиза?
— Буф, че си невероятен!
— Така ли приказват във вашата цивилизация? Буф и невероятен, вместо недоверчив?
Момичето ядосано го хвана за ръката.
— Ела, ела, като си такъв невероятен!…

Онлайн  „Нуми и Ники„.

- Advertisement -