„НОФОФ“ на Ваньо Вълчев

0
101

Блогът на Бирето

„Реалността е гротеска на собствените ви фантазии.“

Снимката не е случайна. Знаех си, че това кафявото отзад все някога ще послужи за нещо (освен за нереализирания анализ на цветовете, които партиите у нас използват). И ето, че Белият вожд (тм), готов да сътвори поредния скандал, се подава иззад „НОФОФ“ – роман, осмиващ действията на именно такива като него.
 
И все пак, скъпи блогочетци, този път се налага да започнем сухичко, преди обилно да лубрикираме положението. Защото макар и една от целите на „НОФОФ“ на Ваньо Вълчев да е да забавлява читателя, в основата на книгата стои погледът към едно сериозно явление в обществения и политически живот у нас през последните десетина години.
 
Преди горе-долу толкова време една партия успя да се напъха в законодателния орган на страната. Как? Ами лидерът й бе осъзнал, че в родната политика има незаета ниша и реши да се възползва от пословичния „патриотизъм“ на българина, тачещ само идеализираното в учебниците си минало, псуващ настоящето и старателно прецакващ бъдещето си. И взе, че успя – хем за кратко, хем за твърде дълго. Без значение какво стана и ще става нататък в тази одисея, тази партия доказа, че нещото, наречено „националистическа партия“, работи и у нас. Това доведе до появата на още няколко подобни формации. Някои оцеляха, други не, но явлението е факт. 
 
С него е решил да се пошегува и Ваньо Вълчев. За целта е написал цяла книга, в която осмива подобни начинания, крайните им и гръмки изказвания, пошлата пропаганда, начините им на финансиране и на „правене на политика“. „НОФОФ“ е сатиричен роман, в който основните характеристики на тези уж патриотични проекти са преувеличени в голяма степен, за да проличи още по-ясно тяхната нелепост. 
 
В центъра на всичко е едноименната партия – Национален отечествен фронт за освобождение на Фанагория (или НОФОФ за по-кратко), създадена след като библиотекарката Жечка Дулева преживява личен катарзис (пада от круша… или поне мисля, че беше круша) и се „преражда“ в княгиня Чечке от рода Дуло, дошла да ни избави от бедността, мизерията, лошите управници, малкото останал разсъдък и други такива неща. За да е успешно това начинание тя се заобикаля от истински българи (фанагорци) – бивш митничар, селски учител/поет и постоянно ругаещ син/внук (ама едновременно) на някогашен активист, роден да е опозиция на живота. С този златен екип и солидна финансова подкрепа от Русия (че откъде другаде?), НОФОФ се впуска в запленяването на умовете на родния избирател с обещания за връщането на някогашното величие на родината. И освобождението на Фанагория, нали…
 
И се почва – кражби на „проценти“, митинги, нелепи исторически възстановки, побои над политически опоненти, вътрешнопартийни дрязги. Всичко това в една, за съжаление, доста близка до родната реалност среда. Вълчев не само успява да се изгаври успешно с всички видове „парадни родолюбци“, но показва и много от слабостите ни като народ, които позволяват на такива индивиди не само да получат някакво внимание, но дори да влязат в управлението.
 
Много съм сериозен за една иначе по-скоро весела книга, но реално погледнато Вълчев е захапал доста сериозна тема. Тук-там той е попрекалил с преувеличенията, с изчанчените имена, с идващата в твърде много нелепост. Ако беше спестил малко от това, щеше да направи историята с няколко идеи по-близка до действителността у нас и посланието му щеше да е звучи по-силно и ясно. Въпреки това не мога да съм лош. Все пак Вълчев е поредният пример, че родните автори ни дават нещо, което чуждите не могат – малко българщина; щипка от нещо родно, независимо дали то показва доброто или лошото в нас. Ще продължа да го напомням като тяхно основно качество всеки път. В случая обаче трябва да призная, че другият подобен опит за осмиване на заобикалящата ни глупост – „Анархия на три морета“ на Йордан Свеженов, ми допадна с няколко идеи повечe. 
 
„НОФОФ“ ще е поучителна най-вече за хората, които смело кусат псевдо-патриотична пропагандна помия с голям черпак, без дори за миг да се замислят, че има нещо гнило – я в продуктите, я в готвача. За голямо съжаление обаче, точно тези хора едва ли ще я прочетат. На останалите книгата на Вълчев ще даде поне няколко момента на искрен смях, няколко на тъга, породена от осъзнаването на реалността, в която живеем, а защо не и няколко за размисъл за повратностите на живота – как днес си на едно място, утре на друго и накрая колелото се завърта и се озоваваш пак там, откъдето си почнал. Живот.
 
Издателство: Сиела
Корици: меки
Брой страници: 312