Как умират ангелите или най-късият роман за най-дългата история на човеците от Людмила Филипова

снимка http://ludmilafilipova.com

Людмила Филипова е автор на романите Анатомия на илюзиите (2006), Червено злато (2007), Стъклени съдби (2008), Мастиленият лабиринт (2009) и Антихтонът на Данте (2010) и Аномалия (2011), които се превръщат в бестселъри. Книгите й са превеждани в Русия, Сърбия, Гърция, Кипър и Турция. По четири от романите се разработват международни филмови продукции.Декември 2011 Людмила Филипова бе наградена с отличието „Жена на годината” 2011 в категория Изкуство. Конкурсът се организира от сп. „Грация”

Авторката е номиниран в международни литературни конкурси като американския “Hidden River” и европейския “Prix du Livre Europeen” 2008. Осем години Людмила работи като специалист и мениджър в областта на маркетинг, PR и медии, в едни от големите български и международни корпорации в България.

Октомври 2011 Британската телевизия WAG TV пристигна в България, за да заснеме документален филм за “Нешънъл джиографик” базиран на сюжет и факти от романа на Людмила Филипова „Мастиленият лабиринт“.

Ноември 2011 Българският национален филмов център (НФЦ) класира проектите базирани на романите на Людмила, Стъклени съдби и Червено злато, на първо място в конкурсите за: финансиране на сценарий и филмов проект. За филмиране са кандидатствали близо 100 проекта.

 

Как умират ангелите

или най-късият роман за най-дългата история на човеците

от Людмила Филипова

Фактите: На земята са открити десетки скални рисунки на пришълци от звездите, от времето когато човеците са живеели все още в пещерите и дори не са знаели, че са хора. Обикновено, нарисуваните пришълци не са повече от десетина, често с издължени черепи и скафандри. Едни вярват, че съществата от рисунките са извънземните, други ги наричат паднали ангели, трети първите хора. Но всички тайно се надяват, че те все още са някъде в нас. Една от тези рисунки е открита и край Черно Море.
Облак крила от димни пеперуди се разтвори в пурпурен ден. Момчето улови миризмата му и тръгна в дъжда от танцуващи с ехото листа, за да говори с рибите. Но тогава я чу – Червена светлина, която гърмеше в дъното на съня му. Ярка, блъска се в ръбовете на мислите му, изтласква мрака с нокти, а сирената й крещи в бездната на въображението. Досега не бе я чувало. Никой не бе, защото тя означаваше Края. Така мислеха тогава…
Момчето отвори рязко очи. Бе привързано към леглото в безтегловност. Усещаше синята кръв да свисти през вените му. Погледът му търсеше следи от случилото се в тъмата. Тихо. Твърде. Както само Космосът може да мълчи. Било е само сън, но от онези дето се разтапят като сол в мислите и танцуват в живи призраци през целия ти ден. В очите му още имаше капки, които мътеха морския цвят на ирисите му. Изтри ги и се изправи. Още един ден. Ден? Последните хората продължаваха да използват тази дума, макар да не помнеха вече какво се крие в нея. За ден сега се смяташе всеки отрязък времето между запалването на светлините в металната капсула, до угасването им. С тези мисли Момчето облече огнеупорен костюм с електрикови райета и надяна железни ботуши, които слепят душата му с пода на космическия кораб. Бяха няколко номера по-големи от стъпалата му и трудно ги повдигаше. Те бяха предпазна мярка срещу спад в налягането. Момчето, както всички го наричаха, живееше на петия етаж на летящата консервена кутия, с размери на панелен блок. А тя неуправляема пълзеше в Космоса, от как се помнеше. Преди няколко столетия бе изстреляна от последните земни човеци, за да търсят потомците им нова планета, която компютрите засекли в съседна галактика. И сигурно са щели да я намерят, ако една прикрита в себе си черна дупка, не бе засмукала металната им капсула и не бе стопила електронната памет на контролната техника. Тогава последните хора се изгубили в надеждите си. Извън подробностите Момчето бе на седем. Растеше висок и хилав, както другите в капсулата. Кожата му бе бледа, до прозрачна, а очите лъскавосини като стъклени топчета. Вместо коса, лющеше бели люспи и ровеше с нокти в сив мъх вместо вежди. А когато се движеше, ставите му тракаха сякаш играеха степ по хрущялите на неестествено удължените кости. Момчето бе изучавало биология и знаеше, че видът му бе резултат от вековната хомо-еволюция в черната безтегловност. И по-важното бе необратима. Когато си го спомняше, свеждаше глава и преглъщаше фактите. Момчето спазваше стриктно реда в капсулата и не вършеше нищо според желанията си. Преживяваше за миговете, които го спохождаха в неочакваното и ги колекционираше за времето, когато ще му липсват. Между тях, ходеше на училище, в което имаше един учител и един ученик. Не носеше часовник, защото отмерваше времето единствено с моментите, които съумяваше да докосне отвътре. И броеше. Но най-обичаше да складира в мислите си картини, откраднати от редовете на хартиените книги – неговите неживени мечти и сънищата. А когато тъгуваше, ровеше в тях и им лепеше етикети. Преди да си легне, задължително минаваше през библиотеката, на последния етаж под звездите и вкусваше за десерт екстракт от забравени истории.
Момчето изцеди туба с пресован концентрат в устата си и го разтри с език по небцето. Но резливият вкус на съня отново не се разтвори, затова Момчето отвори металния люк и влезе в новия ден. Коридорите бяха празни, лампите пращяха, спомени играеха федербал между стените, а ботушите гърмяха по металния под. Стъпките му бързаха, защото отровният вкус на страх още го щипеше. Хвана левия коридор и последва тропота на ботушите си. Искаше да се свие на топка до майка си. Така правеше, когато бе изплашен, въпреки че никога не я бе виждал, освен на снимка в компютъра на баща mu. Беше му достатъчно, защото въображението можеше да свърши останалото – проста квантова физика. А в капсулата всичко, с което разполагаш е въображение. Момчето стигна до вратата, зад която живееха душите и залепи ухо на металната й плоскост. Понякога вярваше, че отвътре долитат гласове. „Не, душите не могат да не си говорят”, помисли си то и завъртя шлюза. Влезе в зала погълна в оранжев облак и той мигом се разнесе сред стотици рафтове. А по тях имаше хиляди, може би дори милиони стъкленици. Но само в един бе тя – жената, която му бе дала живот и с чийто лик в мислите, Момчето отлиташе нощем към утрешния ден през сънищата. Върху етикет на стъкленицата пишеше името на консервираната душа. А от страни имаше два бутона – с единия душите се ловяха, а с другия се пускаха. Момчето си спомни, как веднъж попита учителя си, защо хората въпреки напредналите си технологии, не са успели да открият по-удобни места за вечен покой. И тогава за първи път чу, че преди повече от 8 века във Вселената имало една планета наречена Земя. А на нея живеели първите хора. Те имали червена кръв, цветна коса и лица, били по-къси от днешните и вярвали, че освен техния свят, задължително има и друг, но високо на небето. И в него живеели ангели, светии и богове, които имали наблюдават хората. Освен тях обаче, до този небесен свят стигали и душите на починалите хора. Не на всички разбира се, само на заслужилите, при това срещу временен пропуск за пребиваване. И така хилядолетия. Докато хората не унищожили планетата си и не се качили в металната капсула. Оцелелите заживели в небето и пътували толкова дълго в черната бездна, че накрай осъзнали страшната истина – там горе не ги чакал никой друг освен въздушните налягания, течения, плътни и безплътни маси и много черна материя. Но макар хората вече да знаели, че са сами, те продължили да умират, само че сега душите им оставали бездомни – вече никой не вярвал в тучните поляни насред небето. Защото там били вече хората, планетите и звездите. И станало така, че душите не можели да се връщат и на Земята, защото и нея вече я нямало. И тогава учените създали метод, с който когато някой умирал, от тялото му се извличали 21 грама и се запечатвали в буркан с етикет. Земните от векове, вярвали че душата човешка тежи 21 грама, защото точно с толкова олеквало тялото в смъртта. Момчето много се впечатли от разговора за душите и често питаше учителя си къде в тялото се предполага да стоят те. А той или се чешеше шумно по брадата и святкаше с очи като Зевс, или директно отвръщаше, че учените още не са установили. Но душите категорично трябвало да съществуват. Когато се успокояваше и светлината в очите му се утаяваше в дъната на зениците, учителя добавяше, че най-вероятно тя ще да е в главата или сърцето. Един ден на Момчето му хрумна, че ако открие душата, ще стане велик и незабравен. Дори успя да докаже, че неговата е в петите, които все го сърбяха, докато мислеше по тези вечни въпроси. Сподели с баща си, а той отвърна: –    Няма време да се занимаваш с безумици. Ако е имало души, то те са били собственост на Господ. Но хората го отрекли в деня, в който земята умряла и те самите заживели в небето. Така че и да е имало някой всеможещ, той отдавна си е намерил друга планета за наблюдение и си е взел и душите. Момчето не се впечатли от думите на баща си, защото по трепета на клепача му разбра, че и той не си вярва. Че не иска да вярва, защото без душите не ни остава много. Пък и ако бе така, нямаше да ходи всяка седмица при бурканите на родителите и любимата си. Днес бурканите бяха милиони, а живите десет. Само мъже. Това би звучало страшно, ако за всички не бе ясно, че последните ресурси в капсулата щяха да стигнат за още 8 седмици. И после или нищо, или щяха да попаднат в нов свят – най-вероятно в този на бурканите. Момчето намери майка си и седна под рафта, на който бе поставена душата й. Сви колене под брадичката си и затвори очи.
–    Искам да ти разкажа съня си! – прошепна то, но гласът му като че изгърмя в оранжевото. – Много се изплаших, че Краят ни е дошъл… То вдигна глава, сякаш търсеше ръката, която ще го помилва. –    А може би си дочакал Началото – въобрази си, че казва нещото в буркана. –    Мамо, ще ти покажа нещо – въодушеви се Момчето, когато се убеди че тя го разбира. – Само не ме издавай… Слабите синкави пръсти отвориха намачкан лист хартия. А на нея имаше стара снимка. –     Преди месец я откраднах – продължи то. – Откъснах я от една книга в библиотеката. Нося я до сърцето си, защото ме топли. Когато я видиш и ти ще разбереш. Момчето се изправи и долепи снимката към буркана с бутоните и зачака. Снимката бе намерило в стар учебник по география. И от тогава тя му даваше смисъл да се събужда. Защото доказваше, че някога някой, който е търсил нова планета бе успял да я намери. Следователно можеха и те. На нея личаха скали, като онези, които растели някога по Земята. Имаше и голяма вода, изтичаща зад хоризонта. Но най-удивителното на снимката бе грамадна рисунка по скала с макови бои. На нея бяха нарисувани 9 едри човекоподобни и един по-дребен. Черепите им бяха издължени, както и крайниците им, а на главата им имаше скафандри. В далечината се виждаше космически кораб. Текстът под снимката гласеше, че това било скална рисунка на пещерни хора, населявали планетата няколко хилядолетия преди рождеството Христово. Обясняваше се още, че по този начин земните жители вероятно са изобразявали боговете, които според тях дошли като ангели от небето. А последните хора, обитавали планетата, ги наричали накратко: извънземни. В учебника пишеше още, че такива рисунки имало стотици на Земята. Но хората никога не научили богове ли били онези със скафандрите, паднали ангели или извънземни. Скалната рисунка, чиято снимка пазеше Момчето гледаше към изумрудено море. Беше чело текста към нея много пъти, но запомни само, че по времето, когато каменните хора нарисували небесните пришълци, се появила и рядка човешка мутация, от която дошли сините очи. И от тогава хората започнали да имат и тъмни и светли  очи. Случилото се му бе направило впечатление, защото днес хората в капсулата имаха само сини очи в стъклен блясък. А кожата им бе призрачно бяла, опъната по издължените кости. В училище учеха, че така ставало, когато затвориш живи хора в ковчег, без гравитация за столетия. Без светлина, но с космическа радиация кожата им изсветляла до прозрачна, а очите и кръвта им посинели. Косата и космите опадали, а черепите се разширили. Факти, факти, факти.
Не това искаше да сподели с душата на майка си, а надеждата, която Момчето си отглеждаше в снимката. Не беше трудно, защото тя не изискваше кой знае какви грижи, освен да си спомня понякога за нея и да я полива с вяра. А тя в замяна  му разказваше онази история, как преди хилядолетия нарисуваните пришълци се реяли из космоса и вероятно търсели нов дом. И го намерили, защото кацнали на Земята и хората ги изобразили на скалата. А сигурно и те са се лутали така като днес обречените наследниците на човеците. „Щом те са намерили нова планета, ще намерят и хората”, мислеше си Момчето. Когато реши, че майка му е вкусила от надеждата, Момчето сгъна снимката и внимателно я прибра в джоба си. До сърцето. Тишината угасна. Ламарините по тавана тракаха. Лампите пращаха. –    Хайде, мамо… ще тръгвам – прошепна. – Трябва да отида пак до библиотеката. Момчето се изправи и си помисли няколко хубави думи. Беше чел в учебниците, че някога хората носели цветя на погребаните във вечността роднини. Но в космическите кораби не растяха цветя, затова вместо тях, то оставяше на душите думи. Може би, защото татко му все повтаряше, че думите са най-красивите цветя, защото от тях се правели мечтите. Освен баща му, в кораба живееха още осем възрастни. А Момчето бе единственото дете. И последното. Защото женският вид постепенно изчезнал в безтегловността. Нещо се объркало в женските хормоните и след няколко вековна еволюция в космоса те измрели… Майка му бе от последните жени. Но и тя си отишла преди шест години. Не я помнеше. Днес той бе на седем. Момчето пое по безлюден коридор към стаята, където растяха думите. А в думите бе всичко останало от хората.
На последния етаж на капсулата, точно под звездите се намираше библиотеката. Докато изкачваше тясната стълба, Момчето спря изведнъж, сви се на топка, затвори очи и с шепи притисна ушите си. Въображението му бе влязло в дълго жадуван миг, неочаквано пробил стоманените плоскости на кораба. Понякога се случваше мислите да политат, тъй както става в сънищата. Но те решаваха кога. И тъй като Момчето колекционираше тези мигове се бе научило да ги лови като потъва в себе си, сяда на ръба на фантазията и вади тризъбата вилица. В библиотеката бе чело някаква книга, в чиито страници авторът, земен човек, съжаляваше единствено, че не съумявал да изживява миговете, препускащ все в минало и бъдеще. Но Момчето нямаше ни минало, ни бъдеще. Затова щом усетеше жадуван миг, потапяше се в него и се хранеше. После отбелязваше в тефтер номера му и чакаше следващия. Номерата на миговете бяха живота му.
Стаята с книгите изгря след последния люк. Тя бе любимата на Момчето, защото само тук чуваше онова, което живее под кожата му и дишаше между ушите. Мъжете от екипажа все му се смееха, че един ден ще стане библиотекар. Но всички знаеха, че това е измислица. След 8 седмици нямаше да ги има ни тях, ни библиотеката. А Момчето щеше да е едва на дванадесет. Очите му бродеха по немите рафтове със стотина книги. Тук някога е имало милиони като тях, но на микрочипове. Когато обаче капсулата попаднала в черната дупка, магнитните полета и ускорението във фунията й унищожили паметта на чиповете, както повредили и редица други апарати на кораба. Останали единствено стоте хартиени томчета, които били взети случайно от последните хора, за да украсяват залата с микрочиповете, защото хората отдавна четели само от екрани. Докато стоеше тук, Момчето често си мислеше, че книгите бяха като бурканите, но вместо души на хора, те пазеха души на истории, на светове и неживени животи. В оцелелите книги, то търсеше доказателства и учеше за хората, живели преди да унищожат планетата си. Беше ги чел толкова пъти, че накрая бе превърнал света им в място, където тичаше насън. Момчето потърси книгата, от която бе взело снимката. Искаше да прочете повече за пришълците.
Но тогава отново, в адски тътен, воят на сирената от съня му разкъса бездънната тъма. Но тази бе истинска. Момчето се ощипа, за да е сигурен. Червената светлина багреше стените в капсулата. Момчето хукна към командната зала. Мъжете вече се бяха събрали и спореха. Капитанът обясняваше, че алармата се е включила, защото радара засякъл планета с атмосфера, светлина и кислород.
Земя!  Спасени сме! – викаше бащата на Момчето. Той бе асистент-пилот и щеше да остане такъв до смъртта на първия пилотиращ. –    Сложете атмосферните костюми, скафандрите и заемете местата си – отсече капитанът. – Ще включа режим за приземяване. –    Чакайте!… – възрази главният механик. Заекваше. – Трябва да обмисли решението… Приземим ли се сега, горивото ни няма да стигне, за да излетим отново. Ще останем там завинаги! Не знаем какво ни чака долу. –    Каквото и да има там… трябва да се приземим. Това е първата планета с кислород, която сме засекли откак хората живеят в Космоса. Цели 850 години. Нима очаквате да попаднем на втора подобна в следващите 8 седмици, които ни остават? А далеч през прозорците на капсулата, в черната бездна, плуваше бяла топка в синя мрежа. Отразяваше се в очите на Момчето и то не смееше да мигне, за да не я изгуби. –    Аз съм съгласен да стъпя на планета и да напълня очите си със светлина – отсече то. – Та дори това да е само за миг. Мъжете се спогледаха, отговорът лъщеше в зениците им.
Капсулата режеше атмосферата в огън, така както някога бе излитала от Земята. Тогава последните земни гледали отдалечаващата се синя точка и очите им се къпели в сълзи, докато тя не се превърнала в облак пепел. Сега очите им блестяха в суша, а неукротимата гравитация на непознатата планета ги засмукваше към себе си. Вече 850 години човеците и техните поколения търсели нов дом. Но сто години след ръба на Слънчевата система, космическата капсула, била погълната от черна дупка. Пет десетилетия били нужни, за да достигне кораба дъното на бялата фуния. Удивително било колко сияйнобели се оказали черните дупки отвътре. Но това бе твърде логично, защото поглъщат всяка прашинка светлина. Капсулата оцеляла въпреки немислимото налягане и дори спестили енергия за осветление, въздух и храна за още няколко години. Но когато дупката ги изплюла, хората се озовали в непознато космическо море от планети, звезди и отломки, където нито една навигация не работела адекватно и нито една звездна карта не била в състояние да ги ориентира. След шока дошло отчаянието, след него примирението. Не можели да сторят нищо освен да чакат и свикват с мисълта за смъртта. Но не на човека, а на човечеството. Докато безтегловността най-сетне не ги промени неузнаваемо.
Капсулата проби облаците над планетата. Нагорещи се и започна да се тресе, сякаш всеки миг ще се разпадне. Докато най-сетне не се удари в нещо твърдо. Изпращя и запуши. Настъпи тишина, в която се долавяше единствено далечното пиукане на радара. Никой не смееше да говори. Дори да помръдне. Това беше края на голямото чакане. Толкова бе пътят на Надеждата. Под вратата на командната кабина димеше. Пушекът давеше въздуха в помещението. Мъжете разкопчаха коланите си и се преброиха. С момчето бяха десет. Капитанът натисна копче, което вдигна защитните люкове. През стъклата нахлу ярка светлина, а след нея всичко, за което бяха мечтали откак се помнеха.
В очите им блестеше прах от слънчеви лъчи. Това бяха първите им сълзи. Казват, че се появяват едва тогава, когато откриеш, че има какво да изгубиш. А в мислите на Момчето един въпрос не спираше да крещи: „Нима всичко това може понякога да се превръща в пепел? Защото го бе имало някога и на тяхната земя, преди хората да я отровят, изядат, а останките й да задушат в ненаситния си егоизъм. Или поне така пишеше в учебника му. В бележка под линия дори се обясняваше, че човеците просто не искали да умират и затова все се стремели да постигат повече и повече, развивали се, строяли, унищожавали, за да създават и да оставят след себе си. И в случай, че все пак умрат то да пребъде вместо тях. Но накрая толкова много постигнали, че с натискането само на едно копче превърнали Земята си в прах, който най-сетне се кондензирал в точка. „Слава богу – рекли си последните земни, – повечето от постигнатото сме запечатали в спомени по микрочипове!” Взели чиповете в космическия кораб и избягали да търсят нова земя. Но когато черната дупка  изтрила и чиповете, останали единствено снимките от фотоапарати и думи в стотината книги, взети за декориране на космическата библиотека – там където Момчето откри снимката, в която си развъждаше смисъл, за да се събужда. Пръстите му опипаха вътрешния джоб на костюма. Там беше. „Може би днес и те най-сетне щяха открият нов дом…” – помисли си. Капитанът размени неми погледи с присъстващите и натисна гангренясал бутон, който никога преди не бе докосван.  Дъното на капсулата се отвори. Спусна се стълба и по нея слязоха последните десет – онемели, треперещи, не дишащи, само очите им се задръстваха със сълзи, защото не можеха да ги трият през скафандрите. Сетивата им се разтваряха в реалността на сънищата. Очите потъваха в света – недопустим, за да бъде дори жадуван. И докато очакваха да се превърнат в пепел, както всички преди тях, те се свлякоха на колене, безсилни пред чудото, в което се бяха събудили. Всеки крещеше в себе си и не разбираше как е възможно в чернилката на безкрая, който бяха пребродили, да съществува и божествената магия на гледката около тях. Или пък… най-сетне бяха влезли и те в света на бурканите? Под краката им хрупаше почва. Не оранжева, като във капсулата а кафяво-черна. Над главите им не се висеше вече чернилото на Космоса, а побелялото като в скреж небе. В дълбините му над облаците, завито в перушина сияеше платинен диск, сякаш слънце, за което бяха чели и слушали. Ръцете им докосваха върховете на ярки стръкове, в безбрежно море от разноцветни полски цветя. По пъстрите им листа стъпваха пеперуди, които отнасяха на крилете си отпечатък от чудото и като бели вещици се понасяха в песните на птичи ята. В далечината синееше морска повърхност, а по вълните й играеше звездното сияние. И тогава, през миража от солени сълзи се прокрадна един глас. Думите бяха: – Ако всичко което, виждаме днес е истина, животът ни трябва да се посвети да опазим това видение – шепнеше капитанът. Момчето му отвърна несигурно: – Капитане, някога хората наистина са имали всичко това… Така пишеше в учебниците ми. Само че те са се посветили да го унищожат. Възрастните вече бяха забравили учебниците, а Момчето бе все още твърде малко, за да чете мислите зад думите.
След няколко часа светлината потъна отвъд погледа в прах от димни криле. Сълзите пресъхнаха в глада на любопитството и десетимата поеха в нощната тъма, в която земята бе безвидна, мрачна и пуста. Над нея се носеха само жадните призраци на сънищата, които изловиха новодошлите, един по един и ги омагьосаха в песни от надежди и мечтания. А когато ги пуснали, платинената светлина отново нахлуваше през клепачите в душите им. Тъй както първият ден тихо пристъпва през гора от струни под слънцето. През втория ден хората стигнаха до брега, където твърдината, по която стъпваха се скриваше в солена пяна, а водното безбрежие, крадеше от златния й прах. Синьото поле стигаше чак дъното на погледа, блестящо в сребърни искри.
На третия ден, в ранните зори, хората намериха ръба на брега и решиха, че именно там се ражда слънцето. Те нарекоха твърдостта Земя, а вълните, обшити с бисерни мъниста – Море. След това се върнаха по златната пепел и отново влязоха в шубрака да търсят извънземните, дето живееха на приказната планета.
На четвъртия ден преброиха бисерните точки в нощното небе, за да дирят между тях следите към дома си. Назоваха луните, слънцата и звездите. Само Нея не откриха, тяхната завинаги изгубена Земя.
През петия ден, дълго бродеха в избуялата навред зеленина, под назъбените хребети и тишина от хрянов дъх. Докато не видяха чудна планина. На връх й извираше река от облакова пара, чието течение следваше вятъра. Искаше им се да я пипнат и затова продължиха да се катерят нагоре. А под тях, поляните в далечината сякаш се облякоха с воали от капки на дъгата. Паяжина от реещи се криле покри небето – стотици птици летяха устремени на ята. И едва когато слънцето, горяло в хоризонта се обърна, хората се спуснаха обратно на земята и видяха под облак от светулки, бистрата река. В нея се гониха шарени риби. –    Извънземните не се оказаха толкова страшни, за колкото ги мислехме! – възкликна капитанът, захласнат от гледката. Момчето спря на място, а погледът му мина през мъжа. –    Грешите, Капитане! – възрази то. – Този път ние сме извънземните.
Момчето събирач на скъпи мигове, не можеше да номерира ни един такъв откакто бродеха по непознатата планета. Може би, защото за първи път живееше в един от тях, но все не му улавяше края. И все пак знаеше, че и той нямаше как и да е вечен. Баща му все повтаряше, че всичко на този свят рано или късно свършва. И че ще му е по-лесно да го разбере още докато е малък. Когато си го спомни, Момчето догони татко си и попита: –    Но защо хората са унищожили планетата си? Сигурно някой им е откраднал акъла! –    Не… Просто все са искали всичко, докато са можели да живеят и без нищо. Странно нали? И никой от тях не си е давал сметка, че щом най-сетне получат всичко, което искат там ще свършат. Искането е за да го следваш, не да го настигаш, защото след него има само тъмна материя. –    Не разбирам, татко… как за толкова хилядолетия, човеците никога не са получили достатъчно, за да се спрат преди фаталния край? –    За хората няма достатъчно. Прадедите ни така и не могли да преодолеят егоизма си и всеки следващ живеел за себе си – не за хората, не за природата, не за планетата, не за утре. Момчето се натъжи, но отново попита баща си: –    Но ако Земя ни е създала, как сме допуснали да я унищожим? –    Не зная… Може би прадедите ни са мислели, че са по-умни и можещи от природата й. –    Но от толкова много мъдри хора, населявали планетата, нима никой не е прозрял накъде сме тръгнали с алчността и самолюбието си? И докъде ще стигнем? –    Напротив всички са знаели. И никой нищо не сторил. Учените така и не успели да открият що за странен парадокс е това. Може би, причината е, че човеците все мислели, че катастрофите, края и смъртта са само за други. А за тях е всичко, което си поискат днес и сега. Момчето не попита друго.
На шестия ден, когато десетимата вярваха, че вече знаят всичко, тръгнаха през езерата от пурпурни треви, за да намерят чудното място, в което се срещат твърдата земя и безкрая на небето. Но то някак все бягаше, както правеха слънцето и луната. Пътят им пресече бързо стадо антилопи, което се удави във вълните от смарагдовите поля. А от ръба им започваше гора от дървета, които подпираха небето. Хората влязоха в нея и над тях заваляха пасажи пеперуди от танцуващи листа. Носеха се птичи песни, храсти и клонки оживяваха в похода на стотици живи твари. След гората видяха друга поляна, която сънуваше пъстро стадо диви коне. А те в бурен бяг я разораваха. И на шестия ден следобед , след като хората видяха неизброими животни, рибите и птиците, Момчето се престраши и свали скафандъра си. Тогава усети вятъра. И сякаш в него бе душата на живота, и комарите, които пърхаха между ребрата му, и невидимата ръка, която го стискаше за гърлото, и гривата на еднорога, дето се увиваше около лицето му, и праха, който багреше света пред очите му. Но сега то знаеше, че всичко пред очите му бе истина. И тъкмо мислеше как ще легне на поляната, под реката от облаци, за да й се наслаждава до сетния си дъх, когато в храсталаците нещо изтрещя. Последва го шепот, пукот и писък. Този вик смрази Момчето. А когато се огледа, видя, че и другите са вцепенени. Може би защото звукът бе като писък на жена. Но вече нямаше жени. Капитанът хукна в храсталака след шума. Останалите го последваха. Момчето тичаше последно. Очите му следваха пътека от повалени стръкове в море от тръстика, докато стъпалата му шляпаха в локви блатна вода. Когато излезе от тръстиката, падна в пясъка, а пред него деветимата мъже бяха наобиколили стръвно бягащото същество. То лежеше безпомощно в пясъка. Тялото му бе покрито с дълга козина, а лицето му бе сякаш на изсъхнал козел. Но тогава, изпод дебелия кожух се подадоха две нежни стъпала като момини сълзи. Съществото опита да лази на лакти.  Капитанът се наведе и стисна муцуната му. Но за почуда на всички тя остана в ръката му. На нейно място лъсна човешко лице. Всички ахнаха и гневът им се стопи в глуповато умиление. Наистина беше жена. Дългата й коса се стелеше на гъсти масури по раменете. Очите й лъщяха като въглен и издаваха решимостта й да скочи като хищник и да впие зъби в плътта на пришълците. Момчето си помисли, че е хубава. По-хубава от всички, които бе виждал на снимки в книгите. Може би защото приличаше повече на магичните същества, които човешките приказки наричаха феи. Мъжете от космическия кораб токова се стъписаха при вида й, че стояха замръзнали по местата си. Тогава жената се изправи и отново побягна по пясъка. Жилавите й стъпала, напечени от слънцето, се забиваха в златния прах, отскачаха и пръскаха слюда в облак искри. А козината по тялото й ту се свличаше, ту се вдигаше по него в ритъма на стъпките. Мъжете хукнаха след нея, но трудно я следваха с тежките си костюми и скафандри. Само очите им бяха тези, дето тичаха редом с жената. Затова я видяха как влиза в пещера на брега на безбрежието от солена вода. Тя се изгуби в нея, но последните хора продължиха по петите й. Момчето се мъчеше да ги настигне.
Когато влязоха пещерата видяха и други жени, и мъже като тях. лицата им бяха топли, обагрени в цвят, но изплашени. Очите им светеха в мрака, озарени от огнени факли. Имаха гъсти коси и божествени шоколадови очи. Кожата им сияеше, а лицата руменееха. –    Това боговете ли са? – попита Момчето. Капитанът, който още търсеше жената в тълпата, протегна внимателно ръка, за да покаже, че идват с мирни намерения. Но няколко туземци насочиха копия срещу него. В този момент, очите на Момчето се приковаха в грамадна скална рисунка близо входа на пещерата. Художник в меча кожа още я изписваше по камъка. Момчето никога не бе виждал някой да рисува и пожела да я изпие с очи. Но когато се доближи изтръпна и усети душата в петите си. Гледаше я така, сякаш бе привидение, а не творение на камъка. Художникът рисуваше пришълци от небето. Десет на бой със скафандри и техния космически кораб. Но не това бе страшното, а фактът, че момчето познаваше тази рисунка по-добре от сънищата си. Дори се изплаши, че някой е откраднал снимката, която пази до сърцето си. Бръкна бързо в джоба си. Там беше и я извади. Същата – десет пришълци, дошли при хората от звездите. Момчето изплашено зяпаше ту изрисуваната скала, ту снимката. Най-сетне събра думи и прошепна с треперещ глас: – Девет мъже и едно момче… сякаш сме ние! Огледа се: баща му, капитанът, пилотът, главният техник, началникът по поддръжката… Преброи всички и себе си. Тогава улови безумна мисъл – възможно ли бе местните да са нарисували не друг, а именно тях? Рисунката, която още съхнеше по скалата бе до сущ като тази от снимката на Момчето. От библиотеката. Разликата бе само, че рисунката от снимката трябваше да е на почти 10 хилядолетия. Що за безумно съвпадение бяха открили след 850 години лутане в Космоса? Момчето отново трескаво огледа мъжете. В сините им очи. И си спомни още едно съвпадение – в книгата пишеше, че праисторическата рисунка, чиято снимка то пазеше в джоба си, била нарисувана по времето, когато се е появила сред хората и мутацията на сините очи. Край морето. И тогава извика: –    Господи, това сме ние! Боговете на хората… И не знаеше да се радва или да се страхува. –    Какви ги говориш? – ядоса се баща му. Момчето предположи: –     Ами ако сме се върнали на Земята?… Може би съществата, облечени в кожи са хората, а ние сме техните богове… Ами ако винаги сме били? Капитанът се приближи. Гледаше строго и попита:  –    Как ти хрумна това безумие? Земята отдавна не съществува. Момчето показа на мъжете снимката, която бе взело от космическия кораб, а после посочи скалната рисунка. –    Не виждате ли, това сме ние? На Земята. –    Но как е възможно? Планетата ни е изпепелена! –    Ще бъде… – поправи го Момчето. – След десет хиляди години. Настъпи мълчание. И когато видя недоумението в очите на мъжете то добави: –    Най-вероятно, когато сме влезли в черната дупка, тя е сменила не траекторията ни, както се мислеше по-рано, а ни е върната във времето. Броячите са тръгнали назад, а компютърът на капсулата е преизчислил пътя обратно към планетата Земя. –    Черната дупка… – повтори капитанът и се почеса. – Изплюла ни е там откъдето сме влезли в нея, но хилядолетия по-рано. И ние сме се върнали обратно… –    Когато са се появили на Земята сините очи и пришълците по скалните рисунки – довърши мисълта Момчето. –    По дяволите, ние не сме пропътували пространството, а времето! Но нима това значи, че от звездите винаги са идвали хората? –  удиви се баща му и се свлече без сили на камъка. – Но може би все пак има Бог някъде, нали? Той може би ни дава втори шанс… –    Татко, този шанс отдавна вече ни е бил даден – възрази Момчето. – Рисунката я е имало и преди нас.
Капитанът не чу последните думи, защото най-сетне бе видял жената, която очите му не спираха да търсят. И забрави за всичко останало. Стигна я с няколко крачки. И двамата се погледнаха така, сякаш нямаше друго, освен четири очи – без после, без преди.
На другата сутрин Момчето отвори очи, когато слънцето изгря над водопад от струни. Разтърка клепачи в страх, че всичко се е разтопило в сънищата. Но видяното отново бе там и всеки детайл беше истина. Пренощували бяха в пещерата. Местните споделиха с тях подслона и храната си, защото харесваха вълшебните очи на падналите от небето. И вярваха, че щом цветът им е като небето и морето, пришълците не могат да са лоши.
С плахи стъпки Момчето последва светлината към изходът. Насълзеният му поглед се плъзна по безкрая на водната шир срещу пещерата и опита да преглътне изненадата от случилото се. Не бяха намерили ничия планета, а собствената си Земя, макар и от преди хиляди години. И хората никога не бяха рисували паднали ангели и извънземни гении, а изгубените във вечността на безумието си човеци. А щом художникът в меча кожа пак ги рисуваше по скалата, значи всичко се е повторило. Отново. Отново. Момчето извика в безсилие към пробуждащата се планета: –    Нима всичко пак ще се случи?
А може би този път хората от звездите бяха различни. А може би този път щяха да помнят и пазят света си…

Източник: http://www.bulgariasega.com

КОМЕНТАРИ

Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close