ИВО СИРОМАХОВ: СКАРЛЕТ И НЕДВИЖИМИТЕ ИМОТИ

Иво Сиромахов

Иво Сиромахов

СКАРЛЕТ И НЕДВИЖИМИТЕ ИМОТИ

Обади ми се вчера Скарлет и ми вика:
– Иво, знам, че всичко между нас е свършено, обаче имам нужда от твоята помощ. В името на страхотните моменти, които сме преживели заедно.
Сега, аз много мразя така да ми поставят нещата. Хем всичко е свършено, хем “ела, помагай”. В името на некво умрело минало. Ма си викам: айде, да не ставам дребнав. Освен това нищо не се знае. Може па като й помогна, нещо да й трепне. Да се разтопят ледовете в студеното й сърце и отново да пламне нашата страстна любов.
– Казвай за кво става дума – викам.
– Ами писна ми да живея на хотел. Искам да си свия гнезденце. Решила съм да си купя имот и имам нужда от съвет, за да не ме преметнат брокерите.
– Оххх – изстенах – за какво ти е тоя имот? Само ядове ще береш с него.
– Решила съм го – вика Скарлет. – Имам нужда от домашен уют. Нещо, дето да си е мое. Заделила съм тука едни 600 хиляди долара, все нещо ще си намеря за тия пари.
– Добре – казах. – Какво трябва да направя?
– Имам уговорени няколко огледа. Моля те да дойдеш с мен.
– Къде да дойда? – попитах.
– След един час имам среща с брокера на оемвито. Ела направо там.
Качих се на голфетката и след час пристигнах на оемвито. Скарлет беше с дънки и бяла фланелка и отдолу не носеше сутиен. Беше направо ослепителна. Брокерът – младеж с тъмнозелен костюм, който му беше твърде голям. Явно не беше негов. Косата му – зализана назад, като на мафиот от нискобюджетен филм.
– Здравейти гусин Сиромахов – каза. – Аз съм Нидьелчив от “Риъл истейт луксури вип ейджънси лимитид еврибари”. Придлагами супьер луксозни имоти само на вип-клиенти.
И ми подава визитка.
– Къде отиваме? – попитах.
– Начи първо ши ва водя в българския Бьевърли Хилс – на Драгальевци. Придлагам да ходим с вашта кола, ачи мойта съм я остаил на римонт.
Качихме се в голфетката и потеглихме към Драгалевци.
– Тоз имот, който ши глидами сига, е абсолютна топ офьерта – почна да обяснява Нидьелчив. – Сто и читирси квадрата РьеЗиПье, с триста квадрата самустуятилин двор и спираща дъха гльедка към планината. Луксозну изпълньение, напълну убзавьедин.
– Уот хи сейс? – попита Скарлет
– Вери гуд истейт – обясни Нидьелчив.
– Найс – каза Скарлет.
Пристигнахме пред къщата. Улицата пред имота изглеждаше сякаш снощи е била бомбардирана от безмилостна ескадрила на НАТО. Огромни кратери зееха в паважа, който вероятно е бил полаган някъде по времето на Фердинанд.
Валеше силен дъжд. Слязохме от колата и някакъв помияр ни залая. Напсувах го, а той изведнъж скочи и заби зъби в левия прасец на Скарлет. Тя изпищя.
Теглих един мощен шут на помияра, а той още повече озверя и я захапа и за десния прасец. Хвърлихме се с Нидьелчив да я спасяваме и след оспорвана битка успяхме да я отървем. Помиярът избяга, но Скарлет кървеше. Добре че в аптечката на колата имам йод, марля и бинт, та й оказах първа помощ.
– Ко беши туй чудо – затюхка се Нидьелчив. – Двайси пъти съм идвал тука на огльед, нямаши никви кучита. Баш сига да са случи. Сори, мис Йохансон.
Пред къщата може би някога е имало тротоар, но сега всичко беше потънало в дълбока, лепкава кал. Нагазихме в нея и влязохме в двора на къщата. Скарлет куцукаше, а очите й бяха пълни със сълзи, но стискаше зъби. Мъжко момиче е тя.
Абсолютната топ оферта се оказа неизмазана тухлена къща на два етажа. На първия етаж имаше нещо като тясно холче с ниска масичка, продънен диван, телевизор “Велико Търново” и прашна секция. Върху прогнилия от влагата паркет беше метнат избелял персийски килим. Миришеше на мухъл. Вляво от хола имаше кухня с хладилник “Мраз”, печка “Раховец” и шкафчета с провиснали вратички. Вдясно имаше тоалетна с пожълтяло клекало.
– Илати да видити и спалнити – възторжено извика Нидьелчив и ни поведе към горния етаж.
Качихме се. Горе имаше две малки спални с размерите на единични затворнически килии. Между тях – баня с изпопадали плочки и душ кабина с пукнато стъкло. Абсолютна романтика.
– Илати да видите ква гльедка има – каза брокерът и ни изведе на балкончето пред едната спалня. В единия ъгъл на балкончето имаше няколко празни буркана.
Гледката беше меко казано странна. Виждаше се сива бетонна стена. И ако много извиеш врата си назад, над стената можеш да зърнеш парченце от някакъв витошки връх. Усетих някаква странна миризма и погледнах надолу. През средата на двора течеше кафява река.
– Тука са със сиптични ями – обясни Нидьелчив. – И при силни дъждуйе лайната шупват. Ощи няма канализация, ма ду двье-три гудини ши напраят. Тъй чи туй ни йе прубльем.
Усетих, че Скарлет не е очарована от къщата и казах:
– Дайте да видим някой друг имот.
– Чакайти, ощи ни съм ви казал цината – възпротиви се брокерът. – Кът чуйти цината, напрау ши са смаити.
– Каква е цената? – попитах.
– Саму осимстотин хиляди ивра. Туй е напрау биз пари за такъв имот.
– Не, благодаря – казах. – Имаме само 600 хиляди долара.
– Ши измислим ньещу – не се предаваше Нидьелчив. – Имам приятели в идна банка, ша ви дадат крьедит на седим процьента лихва.
– Не, не – казах. – Дайте да видим нещо друго.
На излизане от имота се наложи да нагазим до колена в лайняната река. Смрадта беше непоносима. Притесних се, че раните на Скарлет от ухапванията може да се инфектират.
Качихме се в колата. Настроението беше тягостно, но Нидьелчив, като опитен брокер реши да го разведри.
– Аз, дуколкуту я усещам гуспойцата, тя ни йе чуйек за сьелска къща. Тя е градски чуйек. Младу мумичи й, ши й липсват купонити и моловити. Имам един апартамьент баш кат за нея. Карай към “Люлин”.
След час и половина стигнахме в “Люлин”. Паркирах пред шестетажен блок с неопределим цвят. Нещо между жълто, розово и бледокафяво.
– Тука е идялната лукация – започна да го хвали Нидьелчив. – Само на дванайси минути пиша от станцията на митроту. Има и магазини, и фризьорски салони, и сулариуми и сичко кот са сьетиш.
Влязохме във входа и ни лъхна непоносима смрад на вкиснало.
– Таз миризма ни тряа да ви притиснява – заобяснява брокерът. – Тука на третия итаж живейши идин дяду, дьету сложил в мазата кисилу зьели за Колида. Хубуу, ма умрял. И сига ни могат да намьерят ключуити за мазата. Пък ни могат да разбият мазата, щото чуйека има живи насльедници. Пък сина му живей в Щатити и казал: нищу няма да пипати, дукат ни съ върна. Ма казал, чи ду два-три месица шса върни, тъй чи таз миризма ши спрье.
Апартаментът беше на партера. Нидьелчив ни го представи за четиристаен, макар че реално представляваше малко холче, спалня и кухня. Явно в агенция “Риъл истейт луксури вип ейджънси лимитид еврибари” брояха за стаи и банята, мокрото помещение и балкончето. Всички прозорци бяха с решетки.
– О, ноу! – изстена Скарлет, като видя решетките. – Итс лайк а призън.
Нидьелчив се вбеси:
– Призън-мризън, ма шта питам ку почнат да ти прискачат наркуманити приз прузорцити. Нье чи тука има наркумани, ма тъй е думата. Освьен туй имаш и балкончи. Ку си го устъклиш – ей ти ощи идна стая. Питстаен апартамьент в столицътъ саму за шестин и пидисе хиляди ивра, туй къдье гу има?
Скарлет се отчая. Дай да си ходим, вика.
– Тъй и тъй сти с кола, ши ма метнити ли ду нас? – помоли Нидьелчив. – В Убьеля живьея.
Закарахме го. По пътя ни обясни, че ако купим апартамента в “Люлин”, получаваме безплатно студио в Слънчев бряг.
Оставихме го и закарах Скарлет до хотела.
– Толкова си мил, Иво – каза. – Много ти благодаря за помощта.
– Моля – викам. – Няма за кво.
– Наистина си много мил.
– Мерси – казах.
– Преживяхме страхотни моменти заедно. Понякога си мисля, че раздялата ни не е по твоя вина.
– Еми не е – казах.
И в тоя момент тя ме прегърна и ме целуна. Направо се разтопих.
– Може ли да те изпратя до стаята ти? – прошепнах.
– О, не знам. Мислиш ли, че е правилно?
– Аз само за малко. Жаден съм, искам да пия една вода и веднага си тръгвам.
– Окей.
Качихме се. Стаята й ухаеше на жасминовия й парфюм.
Влязох в банята, пих вода от чешмата и си наплисках лицето. Почувствах се малко по-добре.
Излязох от банята. Скарлет беше легнала върху леглото и ми се усмихваше. Разтълкувах това като покана за секс. Надвесих се над нея и я целунах. Тя жадно впи устните си в моите. Целувахме се дълго и аз жестоко се надървих. Посегнах към гърдите й, но в този момент тя се дръпна като ужилена.
– Недей, Иво. Не сега. Чувствам се много объркана. Имам нужда да подредя мислите си.
– Ама…
– Недей! Моля те.
Вдигнах рамене и си тръгнах. В коридора на хотела дебела камериерка буташе количка с хавлиени кърпи и шампоанчета.
– Въйййй, кък ти е щръкнала чурката! – ухили ми се камериерката.
Качих се в голфа и потеглих към панелката си в “Овча купел”. Опитвах се да забравя Скарлет. Опитвах се да забравя аромата на устните й, допира на нежните й ръце. В главата ми отекваше пискливият глас на Нидьелчив, който възторжено викаше “ши измислим ньещу”.
Ши измислим ньещу…

КОМЕНТАРИ

Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close