ИВО СИРОМАХОВ: СКАРЛЕТ И НЕДВИЖИМИТЕ ИМОТИ

0
18
Иво Сиромахов

Иво Сиромахов

Иво Сиромахов

СКАРЛЕТ И НЕДВИЖИМИТЕ ИМОТИ

- Advertisement -

Обади ми се вчера Скарлет и ми вика:
– Иво, знам, че всичко между нас е свършено, обаче имам нужда от твоята помощ. В името на страхотните моменти, които сме преживели заедно.
Сега, аз много мразя така да ми поставят нещата. Хем всичко е свършено, хем “ела, помагай”. В името на некво умрело минало. Ма си викам: айде, да не ставам дребнав. Освен това нищо не се знае. Може па като й помогна, нещо да й трепне. Да се разтопят ледовете в студеното й сърце и отново да пламне нашата страстна любов.
– Казвай за кво става дума – викам.
– Ами писна ми да живея на хотел. Искам да си свия гнезденце. Решила съм да си купя имот и имам нужда от съвет, за да не ме преметнат брокерите.
– Оххх – изстенах – за какво ти е тоя имот? Само ядове ще береш с него.
– Решила съм го – вика Скарлет. – Имам нужда от домашен уют. Нещо, дето да си е мое. Заделила съм тука едни 600 хиляди долара, все нещо ще си намеря за тия пари.
– Добре – казах. – Какво трябва да направя?
– Имам уговорени няколко огледа. Моля те да дойдеш с мен.
– Къде да дойда? – попитах.
– След един час имам среща с брокера на оемвито. Ела направо там.
Качих се на голфетката и след час пристигнах на оемвито. Скарлет беше с дънки и бяла фланелка и отдолу не носеше сутиен. Беше направо ослепителна. Брокерът – младеж с тъмнозелен костюм, който му беше твърде голям. Явно не беше негов. Косата му – зализана назад, като на мафиот от нискобюджетен филм.
– Здравейти гусин Сиромахов – каза. – Аз съм Нидьелчив от “Риъл истейт луксури вип ейджънси лимитид еврибари”. Придлагами супьер луксозни имоти само на вип-клиенти.
И ми подава визитка.
– Къде отиваме? – попитах.
– Начи първо ши ва водя в българския Бьевърли Хилс – на Драгальевци. Придлагам да ходим с вашта кола, ачи мойта съм я остаил на римонт.
Качихме се в голфетката и потеглихме към Драгалевци.
– Тоз имот, който ши глидами сига, е абсолютна топ офьерта – почна да обяснява Нидьелчив. – Сто и читирси квадрата РьеЗиПье, с триста квадрата самустуятилин двор и спираща дъха гльедка към планината. Луксозну изпълньение, напълну убзавьедин.
– Уот хи сейс? – попита Скарлет
– Вери гуд истейт – обясни Нидьелчив.
– Найс – каза Скарлет.
Пристигнахме пред къщата. Улицата пред имота изглеждаше сякаш снощи е била бомбардирана от безмилостна ескадрила на НАТО. Огромни кратери зееха в паважа, който вероятно е бил полаган някъде по времето на Фердинанд.
Валеше силен дъжд. Слязохме от колата и някакъв помияр ни залая. Напсувах го, а той изведнъж скочи и заби зъби в левия прасец на Скарлет. Тя изпищя.
Теглих един мощен шут на помияра, а той още повече озверя и я захапа и за десния прасец. Хвърлихме се с Нидьелчив да я спасяваме и след оспорвана битка успяхме да я отървем. Помиярът избяга, но Скарлет кървеше. Добре че в аптечката на колата имам йод, марля и бинт, та й оказах първа помощ.
– Ко беши туй чудо – затюхка се Нидьелчив. – Двайси пъти съм идвал тука на огльед, нямаши никви кучита. Баш сига да са случи. Сори, мис Йохансон.
Пред къщата може би някога е имало тротоар, но сега всичко беше потънало в дълбока, лепкава кал. Нагазихме в нея и влязохме в двора на къщата. Скарлет куцукаше, а очите й бяха пълни със сълзи, но стискаше зъби. Мъжко момиче е тя.
Абсолютната топ оферта се оказа неизмазана тухлена къща на два етажа. На първия етаж имаше нещо като тясно холче с ниска масичка, продънен диван, телевизор “Велико Търново” и прашна секция. Върху прогнилия от влагата паркет беше метнат избелял персийски килим. Миришеше на мухъл. Вляво от хола имаше кухня с хладилник “Мраз”, печка “Раховец” и шкафчета с провиснали вратички. Вдясно имаше тоалетна с пожълтяло клекало.
– Илати да видити и спалнити – възторжено извика Нидьелчив и ни поведе към горния етаж.
Качихме се. Горе имаше две малки спални с размерите на единични затворнически килии. Между тях – баня с изпопадали плочки и душ кабина с пукнато стъкло. Абсолютна романтика.
– Илати да видите ква гльедка има – каза брокерът и ни изведе на балкончето пред едната спалня. В единия ъгъл на балкончето имаше няколко празни буркана.
Гледката беше меко казано странна. Виждаше се сива бетонна стена. И ако много извиеш врата си назад, над стената можеш да зърнеш парченце от някакъв витошки връх. Усетих някаква странна миризма и погледнах надолу. През средата на двора течеше кафява река.
– Тука са със сиптични ями – обясни Нидьелчив. – И при силни дъждуйе лайната шупват. Ощи няма канализация, ма ду двье-три гудини ши напраят. Тъй чи туй ни йе прубльем.
Усетих, че Скарлет не е очарована от къщата и казах:
– Дайте да видим някой друг имот.
– Чакайти, ощи ни съм ви казал цината – възпротиви се брокерът. – Кът чуйти цината, напрау ши са смаити.
– Каква е цената? – попитах.
– Саму осимстотин хиляди ивра. Туй е напрау биз пари за такъв имот.
– Не, благодаря – казах. – Имаме само 600 хиляди долара.
– Ши измислим ньещу – не се предаваше Нидьелчив. – Имам приятели в идна банка, ша ви дадат крьедит на седим процьента лихва.
– Не, не – казах. – Дайте да видим нещо друго.
На излизане от имота се наложи да нагазим до колена в лайняната река. Смрадта беше непоносима. Притесних се, че раните на Скарлет от ухапванията може да се инфектират.
Качихме се в колата. Настроението беше тягостно, но Нидьелчив, като опитен брокер реши да го разведри.
– Аз, дуколкуту я усещам гуспойцата, тя ни йе чуйек за сьелска къща. Тя е градски чуйек. Младу мумичи й, ши й липсват купонити и моловити. Имам един апартамьент баш кат за нея. Карай към “Люлин”.
След час и половина стигнахме в “Люлин”. Паркирах пред шестетажен блок с неопределим цвят. Нещо между жълто, розово и бледокафяво.
– Тука е идялната лукация – започна да го хвали Нидьелчив. – Само на дванайси минути пиша от станцията на митроту. Има и магазини, и фризьорски салони, и сулариуми и сичко кот са сьетиш.
Влязохме във входа и ни лъхна непоносима смрад на вкиснало.
– Таз миризма ни тряа да ви притиснява – заобяснява брокерът. – Тука на третия итаж живейши идин дяду, дьету сложил в мазата кисилу зьели за Колида. Хубуу, ма умрял. И сига ни могат да намьерят ключуити за мазата. Пък ни могат да разбият мазата, щото чуйека има живи насльедници. Пък сина му живей в Щатити и казал: нищу няма да пипати, дукат ни съ върна. Ма казал, чи ду два-три месица шса върни, тъй чи таз миризма ши спрье.
Апартаментът беше на партера. Нидьелчив ни го представи за четиристаен, макар че реално представляваше малко холче, спалня и кухня. Явно в агенция “Риъл истейт луксури вип ейджънси лимитид еврибари” брояха за стаи и банята, мокрото помещение и балкончето. Всички прозорци бяха с решетки.
– О, ноу! – изстена Скарлет, като видя решетките. – Итс лайк а призън.
Нидьелчив се вбеси:
– Призън-мризън, ма шта питам ку почнат да ти прискачат наркуманити приз прузорцити. Нье чи тука има наркумани, ма тъй е думата. Освьен туй имаш и балкончи. Ку си го устъклиш – ей ти ощи идна стая. Питстаен апартамьент в столицътъ саму за шестин и пидисе хиляди ивра, туй къдье гу има?
Скарлет се отчая. Дай да си ходим, вика.
– Тъй и тъй сти с кола, ши ма метнити ли ду нас? – помоли Нидьелчив. – В Убьеля живьея.
Закарахме го. По пътя ни обясни, че ако купим апартамента в “Люлин”, получаваме безплатно студио в Слънчев бряг.
Оставихме го и закарах Скарлет до хотела.
– Толкова си мил, Иво – каза. – Много ти благодаря за помощта.
– Моля – викам. – Няма за кво.
– Наистина си много мил.
– Мерси – казах.
– Преживяхме страхотни моменти заедно. Понякога си мисля, че раздялата ни не е по твоя вина.
– Еми не е – казах.
И в тоя момент тя ме прегърна и ме целуна. Направо се разтопих.
– Може ли да те изпратя до стаята ти? – прошепнах.
– О, не знам. Мислиш ли, че е правилно?
– Аз само за малко. Жаден съм, искам да пия една вода и веднага си тръгвам.
– Окей.
Качихме се. Стаята й ухаеше на жасминовия й парфюм.
Влязох в банята, пих вода от чешмата и си наплисках лицето. Почувствах се малко по-добре.
Излязох от банята. Скарлет беше легнала върху леглото и ми се усмихваше. Разтълкувах това като покана за секс. Надвесих се над нея и я целунах. Тя жадно впи устните си в моите. Целувахме се дълго и аз жестоко се надървих. Посегнах към гърдите й, но в този момент тя се дръпна като ужилена.
– Недей, Иво. Не сега. Чувствам се много объркана. Имам нужда да подредя мислите си.
– Ама…
– Недей! Моля те.
Вдигнах рамене и си тръгнах. В коридора на хотела дебела камериерка буташе количка с хавлиени кърпи и шампоанчета.
– Въйййй, кък ти е щръкнала чурката! – ухили ми се камериерката.
Качих се в голфа и потеглих към панелката си в “Овча купел”. Опитвах се да забравя Скарлет. Опитвах се да забравя аромата на устните й, допира на нежните й ръце. В главата ми отекваше пискливият глас на Нидьелчив, който възторжено викаше “ши измислим ньещу”.
Ши измислим ньещу…

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.