Ивайло Вълчев: Когато си сценарист, просто подаряваш това, което имаш в главата

Ивайло Вълчев

Интервю на Невена Борисова, http://e-vestnik.bg

Ивайло Вълчев е само на 22 години, когато написва текста за „Гергьовден” заедно с други песни в албума „Рома ТВ”  през 1994 г. За скромния като поведение, но не като творчество сценарист, може да се каже, че е от „ядрото на ядрото” сценаристи, продължили насоката на „Ку-ку”. Автор е на текстове за „Нека ме боли”, „Едно ферари в цвят червен”, „За крадец не ставаш, сине”, „Революция в главата”, „Аз съм и ад, и рай”. Смята, че е важно не хората да го сочат като автор на текстовете, а просто да познават песните. Което, знае се, отдавна се е случило.

Ивайло Вълчев е роден през 1972 г. в Бургас, в семейството на Ваньо Вълчев, журналист и режисьор, известен като текстописец на песни („Телефонна любов”, „Огън от любов”,  „Тази вечна любов” и др.). Баща му разбира, че синът му се е явил на кастинг за сценаристи на „Ку-ку”, след като вече е одобрен. Извън предаването Ивайло Вълчев все пак има личен живот, на който е силно отдаден. Съпругата му е художничка, имат две дъщери. Атмосферата у тях, с книгите, картините и музиката, напомня тази от собственото му бургаско детство.

– Ти като че ли не обичаш да се показваш пред кулисите? – Не ми е това работата. Винаги съм се притеснявал, ако обстоятелствата станат такива, че се налага сценаристите да се показват повече. Това обикновено значи, че са се случили неща, за които художествените средства, с които шоуто разполага, не са достатъчни за обяснение, или че има нужда от по-сериозно говорене. За съжаление се случва така, че за всички години, в които ние работим, не само в това шоу, но и преди това, предаванията, които правим, успяват да надхвърлят границите на просто едно шоу.

Става така, че хората искат повече от това да чуят смешни новини или нещо такова. Те започват да разчитат на шоуто като на… не искам да казвам думата „институция”, но искат да чуят мнение. И в такива случаи се налага да се показваме. Но на мен това не ми е любимата роля. Аз съм класически олдскуул сценарист, човек, който обича да прави нещата, и те да бъдат изпълнени от хората, които трябва да се показват – актьори, водещи, певци.  Не ми това показване не ми дава нещо повече. Предпочитам да видя как нещо, което съм написал заедно с колегите си, се случва хубаво, да видя как хората как се смеят.

И как на другия ден нещо, което сме произвели, започва да се разпространява по интернет, хората си го разказват, цитират си го и така нататък… Това ми е достатъчно. За да си сценарист, трябва да преглътнеш егото си, защото на другия ден, когато нещо се разпространява, хората няма да кажат: „Аа, Ивайло Вълчев каква смешка е написал!”, а ще кажат: „Еее, Краси Радков какво каза!”. Когато си решил да бъдеш сценарист, а не писател, който пише име със собствено име, значи забравяш за себе си. Просто подаряваш на другите това, което имаш в главата.

– Хората обаче знаят, че ти стоиш зад емблематични песни като „Нека ме боли”, „Едно ферари в цвят червен”, „Революция в главата” и много други. – Ами аз не се чувствам като някой, който ходи и вълни от народна любов го заливат отвсякъде, а той се къпе в тях и вика: „Да, да, дай още!”. За мен най-радостно е по време на турнета, на концерти, че бендът засвирва една песен, Слави започва да пее, и цял стадион, 30-40 хиляди души, започват да я пеят. Няма по-голяма награда от това. Едва ли тези 40 хиляди души си казват: „Егати якия текст на Ивайло Вълчев!”. Важното е, че слушаш как пеят текстовете или, че чуваш познати и непознати да ти разказват, че свързват някоя песен с нещо лично, нещо хубаво. Това са хубавите неща – да чуеш десетки хиляди хора, които знаят наизуст всичко, което някога си написал… В един момент човек си казва: „Сигурно съм направил нещо много хубаво, за да заслужа това нещо”. Удоволствието да слушаш твоите думи, изпети от хората отсреща, никой не може да ти го даде. Това не се купува с пари.

Не искам да се казва, че съм написал 100 песни. Искам да знам, че един човек, ако е слушал някаква песен, тя му е оставила нещо. Няма по-голяма награда от това за един пишещ човек. Какво по-хубаво?! Разбира се, такъв е жанрът на предаването, че имаме и сериозни песни и песни, които са вицове. И някои хора ги възприемат по друг начин, като ни обвиняват, че пишем простотии. Според мен, както върви да разказваш един виц, така можеш и да го изпееш. Особено в по-ранното ни творчество има и такива песни. Иначе явно годините минават, защото ми става странно, когато в някоя дискотека диджеят каже: „А сега, малко ретро, с едни стари парчета от 90-те години”. И си казвам: „Боооже, остаряхме!”.

– Как повлияха тези песни, и въобще предаванията, на хората? – Аз имам голяма теория за това, и съм готов да споря с хората, които застават на една, според мен псевдоинтелектуална позиция от типа: „О, шоуто на Слави, махай ги, мразя ги” и т.н. Имаше един период, в който български народни песни не се е пееха. Българската народна музика си беше затворена в програма „Хоризонт” и „Христо Ботев”. Толкова. Модерните аранжименти на „Куку бенд” обаче накараха хората да пеят забравени народни песни. Говорили сме много пъти как музикантите на „Ку-ку бенд” искат да правят това, което никой друг не прави, този етно-рок например, който започнахме да свирим и пеем.

Говорили сме много и как можеш да накараш публиката да слуша нещо различно, нещо, което искаш да й дадеш, но преди това трябва да си възпитал някакво доверие, да си дал това, което публиката иска и тя да ти вярва. За мен няма обяснение защо са се случили много неща. Защо хората 1997 г. избраха да пеят на площада наши песни, повечето от които нямаха политически подтекст – „Седем, осем, и ще си паднала”? Значи хората правят връзка, казват си: „Ето хората мислят по определен начин, правят определени неща”, и оттам избират песните. Не че самата песен е била натоварена с политическо послание. И хората тогава пееха и народните песни, които Слави изпя. Тази музика наистина има някакво влияние върху хората в определени моменти.

Иначе за нас не е важно да търсим някакви такива жалони, епохи, да тръбим, че нашата музика бележи 90-те години или годините през 2000-та година. Важното е максимум хора да имат лична история, свързана  с някоя песен. И когато някой ми каже: „Абе, аз не обичам вашето предаване, не го гледам, не слушам вашата музика, но пък има една песен, дето много си я обичам, която ми напомня на нещо” – това е достатъчно. Тук не е важна статистиката: „Написал съм толкова и толкова песни, били сме на първо място”. Глупости, аз не знам дори дали сме влизали в официални класации.

– Има критика, че вкарвате елементи на поп фолка, чалгата, в някои от по-новите си песни. Как ще отговорите на това? – Като всеки продукт, който търси да бъде добре продаден, ние не можем да си затваряме очите и да се правим, че нещо не съществува. Въпросът е доколко можеш да внесеш твоите елементи в едно нещо. И да се прави разликата – очевидно има неща, които правиш за всеки ден, за консумация на момента, има неща, които правиш, за да останат за по-дълго. Имаме такава музика. Защо никой не казва, че „Куку бенд” например е единствената българска група, която е направила собствен аранжимент и е написала и изсвирила „Болеро” от Равел? Кой друг го е направил? Това някак си минава. Ако се разровим в албумите, във всеки албум има по неща, написани за душата. Но критиците предпочитат да не виждат тези неща.

„Куку бенд” са страхотни музиканти и ако всеки от тях седне и започне да записва някакви индивидуални проекти, ще се получат страховити неща. А когато става дума за създаване на продукт, който трябва да се продава, не може да вървиш съвсем срещу мейнстрийма. Кажи ми една естрадна певица, която да не е записала подобна песен, звучаща по този начин, нямаща подобни орнаменти. В един момент всички хора от поп гилдията и естрадата започнаха да опитват да правят такива песни.

– Модерно е да се говори, като вид дъвка, че „Шоуто на Слави” го има толкова отдавна, че вече е изчерпано? – Това се говори още от самото начало: „Те ще се изчерпят, те ще свършат. Довиждане!”. В скечовете и нещата, които правим, ние показваме това, което мислим за случващите се неща. Какво значи да се изчерпим – да спрем да мислим ли? Да се изчерпиш значи да ползваш едни и същи изразни средства и да говориш едни и същи неща. Ние не можем да говорим едно и също, защото край нас се случват различни работи, и ние имаме различни мнения, всеки път казваме какво мислим. Ще разкажа нещо от личния си опит.

Още от времето на „Ку Ку”, „Каналето”, в компания винаги се появява някой, който, вместо да си говорим за други неща, много държи да каже: „О, колко големи глупости правите, как се продадохте, вместо да правите култура и музика…”. И винаги в моята практика разговорът завършва с въпроса: „При вас няма ли някоя работа за мен?”. Готов съм да споря с всеки и да водя такива разговори с всеки, който ми покаже, че е гледал предавания, и има нещо конкретно за казване,  който е слушал албумите и т.н. Това е супер полезно, да има критика. Екипът е от толкова много хора, да не мислите, че на всеки му харесва всичко, когато направим едно предаване? Всеки си има някаква забележка. Нищо по-хубаво няма от критика и конкуренция. Но разговор, който започва с: „Аз тези не ги гледам и не ги слушам, но да кажа за тях еди-какво си”, е несериозен.

– Значи не обръщате внимание на критиките и продължавате?
– Аз не спирам да разказвам за един случай, за една статия във в. „Монитор” седмица, преди да започне шоуто. Това беше статия на Лияна Панделиева, за която аз не мисля с лошо, имам добро мнение. Тя написа тогава една статия, в която много професионално и аргументирано обясняваше защо едно такова шоу не може да съществува в България, защо ще се провали. Аз си я пазя и си я чета много редовно тази статия.

– Предаването винаги е било коректив на властта, но сега някак си се откроява… – Защо се откроява? Това не е заслуга на предаването. Ние правим това, което винаги сме правили. Ако предаването се откроява, това е, защото другите мълчат. Ние не правим нищо по-различно от това, което винаги сме правили. Ярослав Хашек е написал прекрасното изречение: „Опозиция на всяка власт, отпор на всяка тъпота”.

– Има ли някаква опасност за предаването заради критиката, която отправяте към властта сега? – Всичко, което правим, го правим със съзнанието, че живеем в, малко или много, цивилизована държава, членуваща в ЕС, в 21-ви век. Мисля, че за разлика от други страни и времена, човек може да говори това, което мисли, въпреки че вижда, че официалното мнение е различно от неговото. И ще е страшно заради неща, които говориш и мислиш, да се случват някакви неща. Хайде, да не говорим за неща в близки и далечни нам страни, като стреляне по улицата. За хора, занимаващи се с работа като нашата, това е задължение – да говорят и да казват нещата.

Много хора казват: „И какво, като кажете за това?”. Задължение на сатирата е не да дава решения. Решения трябва да дават тези, които имат инструментите за това. Нашите задължения са да посочваме, да казваме. Значи представи си – не знам кога си се возила на влак за последно – преди да тръгне влака, минават едни хора и чукат по колелетата с едни чукове, за да ги чуят как звънят. Ако колелото е счупено или спукано, то няма да звъни, както трябва. Ролята на човека с чука, който прави проверки преди влака да тръгне, не е да поправя влака. Това е човекът, който слуша, и ако има пукнато колело, той казва, че този влак не трябва да тръгва, защото ще се обърне някъде. Ние сме хората с чуковете, които ходят и дрънчат по колелетата, за да чуят има ли нещо спукано, трябва ли да тръгне той. Въпрос е този, който кара влака, и тези, които поддържат жп линията, да поемат нещата.

– Мислиш ли, че хуморът на сегашното предаване и на предишните, направи хората по-смели, по-мислещи, по-демократични? – Да, ако някой може да стане по-смел, когато види, че в една обстановка, в която всички мълчат, някой говори. Аз не знам това как влияе на хората. Но ако някой се чувства по-събуден в резултат на това нещо, значи сме свършили някаква работа. Идеята не е всички да са съгласни с нас, идеята ни е хората да мислят. Защото, като кажеш нещо и никой не реагира, това е лошо. Когато кажеш едно нещо и има десет съгласни и петима несъгласни, това е супер, значи че се говори, че обсъждат тези неща. Много е страшно и самоубийствено – и за предаване, и за всичко – да искаш всички да те харесват и да са съгласни. Ако искаш всички да те харесват, ще правиш обикновени скечове за тъста и тъщата. Всички ще се смеят и ти ще си дотам…

Естествено, когато коментираш обществени събития, си наясно, че не може всички да те харесват. Това нито е повод за страх, нито нищо, това е естествения ход на нещата. Важното е не хората да са съгласни с теб, а да мислят. Ако някой ми даде неговите доводи, аз ще дам моите. Ще има разговор, спор. Но доводи от сорта на: „Аз тези не ги гледам, но не съгласен с тях…”… са като: „Не съм чел „Анна Каренина”, но не ми харесва, защото книгата е дебела”.

– Баща ти е признат журналист, текстописец. Как ти е повлиял? – Не ми е повлиял с желанието да каже: „Сядам и ти влияя!”. Просто това, което той е правил, за мен е било нормално. Аз съм отраснал в къща, пълна с всякакви книги, на много езици, от пода до тавана. За мен е било нормално да разглеждам албуми с репродукции, да чета поезия. Нормално е било да ставам сутрин и да чувам как трака пишещата му машина.

– Такава ли е атмосферата у вас сега? – И сега е така, още повече, че жена ми е художничка, ние не го целим умишлено, то просто се получава така.

– Какво предстои сега, като проект в предаването? Ще има ли неща, подобни на книгата „Аз, Бойко”?

  – Има материал за албум, това мога да кажа. Кога ще излезе, зависи и от „Куку бенд”, но определено има какво да покажем. А колкото до книгите, видяхме, че хората се интересуват и ги харесват. Не сме спрели да действаме. Мога да  кажа на хората, че предстоят много хубави неща.

Невена Борисова, http://e-vestnik.bg

 

КОМЕНТАРИ

Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close