ХУЙКУ (откъс)

0
33
Любен Дилов- син
- Advertisement -

Любен Дилов- синХУЙКУ

Любен Дилов-син

Необходимо предисловие: За разлика от хайку – прочутият японски жанр на късият, многозначителен и същевременно нe много значителен стих , хуйку е късче проза, където нещата са казани толкова директно, че звучат като намеци за други по-важни и скрити неща. Докато хайку най-често чрез описанието на природата разкрива състоянията на човешката душа, хуйку чрез състоянията на човешката природа описва всичко, включително и състоянието на околната среда. Хуйку – това са кратки истории за природата на плътта, в които читателя може да открие сенките на духа.
Жанрът „хуйку“ е извикан за живот от международната необходимост. Едно от последните издания на италианския тълковен речник представя термина „българин“, „българско“ и „български“ като синоними на състоянието „тъп, сив и суров“. Запознаването на италианците с жанрът хуйку ще разшири значително мирогледът им и ще покаже по колко правилна следа са се насочили – българската следа! След като Папата публично отказа да има каквато и да е българска следа в атентатата на Али Агджа срещу него, редно е мястото на един оборен предразсъдък да бъде заето от друг, още жив и витален.
Ръководен от желанието за пълноценно представяне на тъпия, сив и суров климат на модерната българска душа, смятам за наложително и други български прозаици и лирици да пробват силата си в стила хуйку, за да можем в края на един период от първоначално натрупване на хуйковини да предложим на италианския пазар на изящното слово и една българка хуйку антология…
В крайна сметка хората трябва да се опознават в истинската им светлина, а не да задават въпроси от рода на този “Вярно ли, че Италия прилича на ботуш, както е на географската карта?”

 ***

 …Млада двойка тържествено се разхожда по светъл столичен булвард в августовската привечер. Мъжът – висок, суров, излъчващ достойнство. Спътницата му – по-нисичка, жизнена, неспираща да приказва. Мъжът върви с широки спокойни крачки, право напред. Женичката му подтичва около него като пекинез – ту изоставя, ту леко напредва. И говори, говори. Радостно, любеобвилно.
Мъжът мълчи. По едно време казва тихо:
– Дай една цигара! – и продължава да върви.
– Сега! Ей-сегинка! – женичката му трескаво се суети, ровейки в дамската си чантичка. Докато вади поомачкан пакет цигари все тъй подтичва. Спира за миг, за да я запали. След това старателно обърсва филтъра да не би да има следи от червило и пъргаво настига големия мъж.
– Ето вземи, малко е кривичка… – радостно припва женичката до големия си мъж.
– И кура ми е крив, `мъ го лапаш! – тържествено отговаря суровият мъж и продължава да върви все така спокойно, вече пушейки.
Двойката потъва сред кестените и августовския здрач.

 * * *

  Малките холандци – какви са те?!
Твърди се, че са художници. Живели еди кога си в Холандия. Рисували с малени бои. И не били толкова големи художници, колкото големите холандци…
Друга интерпретация има Чавдар от софийкия квартал „Дружба“. Той твърди пред Мими, че в къщата си, в гнусния си панелен апартамент в „Дружба“, е скътал безценно съкровище – истински малък холандец. Мими учи рисуване, за да кандидатства в Академията. Тя е чувала за „малките холанди“ и е нетърпелива. Наистина ли Чавдар има малки холандци?! Какво точно има- Ван Дайк, Рубенс, Ван дер Любе?! Чавдар е потаен. „Ела и ще видиш“ – казва той на Мими. Всъщност „малките холандци“ на Чавдар не са две холандски хипофизни джуджета, които ако седнете  на фотйола в хола му, изскачат от спалнята, правят циганско колело и се представят: ван дер еди кой си и ван дер еди кой си… Не! Те не са и художници дори. Чавдар носи „малкия холандец“ навсякъде със себе си…Той би могъл да го покаже на Мими още тук, на автобусната спирка във вечерния здрач…Но Чавдар държи излагането на малкия холандец да стане именно в апартамента му в „Дружба“. Там, в хола, пред седналата във фотьойла Мими, „малкият холандец“ на Чавдар ще блесне в цялата си големина…

 ***

    Богомолците в храма.
Трудно е да се определи кое трепери повече у свещеника – гласът или краката му. Толкова е стар, че повечето от бабите -богомолки го помнят като първа несподелена любов. Някога… преди социалистическата революция още, преди историческия материализъм.
Хористите – докато се четат страстните откъси от евангелиата – скучаят. Всеки от тях знае отдавна наизуст точно колко време има от един текст до друг. Тези, които не знаят питат диригента… примерно така: „Маноле, т`ва колко беше?!“
Манол отвръща: „Три минути, четирсет и пет секунди…“
„Ще ида да дърпна един фас…“ – казва някой от хористите и се изнизва от малкото балконче, където е разположен хора. След него се измъкват още двама- трима.Други остават и тихичко разгръщат сутрешния вестник.
Долу, под куполите богомолците подължават да слушат гъгнивия глас на свещеника. Страстната седмица…
Когато пушачите се връщат на балкончето, то е съвсем на време, за да запеят заедно с останалите… Обикновено времето е толкова точно изчислено, че когато отворят уста, от тях още се изсипват кълба тютюнев дим, който затоплен от дъха и някак понесен от пеенето се издига лекичко и весело към купола на православната катедрала…
След последното „Господи, помилуй нам…“, отново някои се отправят навън за по цигара, други се връщат към вестника си, а трети с блуждаещ поглед зяпат разглежданите вече стотици пъти стенописи върху купола…Долу, в краката им, свещеника чете откъс от следващото евангелие…
Само високият, изсулен и някак крив в раменете бас, Георги, гледа мрачно пред себе си.
Изпод рунтавите вежди, кафявите му очи се въртят като плъх, който наднича от улук…
Свещеника съвсем притихва с мрънкането от евангелието… Бабите също са притихнали- малки сиви рошави врабчета, хипнотизиарани в редички от пъстрия питон на православните звуци…Всичко е уютно, мило, правено хиляди пъти. Атмосферата е позната и тържествена, като приготвянето на утринно кафе – в едно и също кафениче, на един и същи котлон, в една и съща кухня, зад едни и същи запотени зимни стъкла години наред…
И точно тогава се обажда басът Георги… В смълчаната тържественост на страстната седмица, точно преди хорът да запае за пореден път, тържествено и гръмко и същевереммо дъблоко замислен, на себе си Георги казва:
„Путки заспали! Каквато ни цялата работа – такова и православието! Народът прост, правителството комунистическо, патриархът полковник…“
Хорът гръмва зад него: „Господи, помилуй нам…“И никой не се сърди- свикнали са му на Георги да богохулства. Пък и патриархът вярно е бил някога полковник…

 ***

    По същото време една млада режисьорка разказва своя версия на историята за Пинокио.
Най-интересното място е епизода, в който Момичето със сините коси е яхнало лицето на дървеното човече и крещи до премала: „Лъжи! Лъжи-и-и-и, малък мръсник такъв!“
Интерпретацията на приказките с порносюжети, би следвало да е мъжка привилегия. Но младата режисьорка настоява за своята идея. Тя иска да снима мултипликационен филм с порно-приказки, но разказани от жена. Това щяло да ги спаси от вулгаризмите…
– Тогава приказката за Червената шапчица ще се върти вероятно около месечният цикъл- иронично подмята мъж, считан за корифей на скандалния разкааз.
Режисьорката , обаче, има отговор.
– Първият епизод е следния. Червената шапчица за пръв път разбира ,че е станала жена. Тя се опитва да говори с майка си, но майка и е тъпо парче и я праща при баба й. Иди в гората, баба ще ти обясни какво се случва с теб…
Тръгва малката Червена шапчица и – разбира се – среща вълка. Не може да се сдържи и му показва изцапаните си с кръв гащички.”Вълчо, кво ми е” – плачливо пита Червената шапчица и даже си сваля гащичките.
Вълкът гледа внимателно. Даже я подушва. После авторитетно се покашля:
“Аз не че разбирам много…Но според мен…някой ти е отхапал топките!”

 ***

 Има, обаче, и изтънчени истории, но те до една са мъжки…
Седят в сумрака пред камината двама изтънчени господа с по-особени сексуални предпочитания. Облечен в копринен халат и с мрежичка за коса на главата, единият говори сякаш на себе си, в унес изброява всички предимства на своето влечение към крехка детска плът: почти прозрачната кожа, странната, еластична съпротива на материала, сълзите в детските очи, и най-вече довеждащата го до полуда, абсолютна невинност на детето. Пълното му неразбиране какво точно правят с него, възприемането на сексуалното посегателство извън рамките на морала, единствено по линията на – харесва ми, не ми харесва, боли ме, не ме боли…Тази опияняваща невинност , освободена от всякакви предразсъдъци и съчетана с усилието, което се изисква, за да може да проникнеш в съкровението на малкото момиченце или малкото момченце, без сериозно да го нараниш, без да му причиниш разкъсванния, която да облекат цялато преживяваване в садистични одежди…
Човекът с копринения халат се е задълбочил в анализа си, той привежда един или друг аспект на педофилията като доказателство за това, че смелостта да се опълчиш на обществото е далеч по-силна от уж скандалните, невинни игрички на Набоковата Лолита. Да се посветиш на това толкова забранено удоволствие, ясно съзнавайки, че в очите на цялото общество ти си изверг, че ако те хванат за теб няма милост и ти предстои смърт или живот далеч по-страшен от смъртта. В историята се включват подробности от живота на Брюкселския педофил, или детайли от 900 удара с камшик и публичното обесване с кран, изпълнено през 1997 година на „Багдадския вампир“. И историята на човека с мрежичка за коса прескача ту на съприкосновението с детската плът, ту на опияняващото предчувствие за последиците, когато рано или късно обществения морал ще се стовари върху извършителя. Опиянение сравнимо едва-едва с възторга, с който малкото хлапе рецитира мръсно стихотворение, пред смаяните си родители, застанало сред подаръците под коледната елха… Еротичното е навсякъде: еротика на скандала и самонаслаждаващият се субект на наслаждението, защото наистина в педофилския акт няма никаква взаимност и мъжът с мрежичката за коса, обяснява как при секса с малки деца ти си сам, абсолютно сам със собствените си, оголени, нервни, притеснителни и по тази причина срамежливо ненаситни страсти, и освен това…
В този миг, неговия слушател въздъхва уморено, докосва с пръст коляното на събеседника си, покрито с копринения халат на шарки и казва:
– Аз за това предпочитам некрофилията…Защото след 40 ден, където и да си го напъхаш, все влиза!
„Господи – той нищо не е разбрал! Абсолютно нищо !“ – сигурно си мисли с тъга педофилът, защото той е наясно, че сексът е истински, независимо в какво точно „си го напъхваш“, а само когато го напъхаш на цялото общество!

***

 Твърде вероятно е в същия вход, може би дори в съседния апартамент, където се състоя този възвишен и богобоязлив разговор между двамата господа, твърде вероятно е точно там да има кротко семейно парти. 
Мъжете играят карти на висока, трапезна маса, която току-що е раздигана и пред тях са останали само остатъци от салатата, малко сухи мезелци и вече постоплена ракия. Жените им пък, отделно от тях, плетат на фотьойлите си и тихичко си разговорят за всички изпитания, които съвремието им поднася, от неясното ново пъклено изобретение „екстази“, което заплашва децата им, през социалната политика на правителството, та до професионалните проблеми на мъжете им. Говорят тихо, защото мъжете не трябва да бъдат разсейвани и отклонявани от техния жизненоважен белот. Толкова малко територии са им останали, където да се доказват!
В настъпилото мълчание една от матроните, преживели и краха на социализма и обърканото първо десетилетие на демокрацията, въздъхва и с едва сдържана гордост казва:
„А пък моя Петко е сифилистик!“
Мълчанието се задълбочава още повече, докато нейните събеседнички осмислят казаното. И – разбира се – докато въпросният Петко не остави тежко картите, не се обърне бавно на стола си и с омраза, попила всяка секунда на трийсетлетното им съжителство, не въздъхне:
„Уф, колко пъти съм ти казвал, че съм филателист, ма! Филателист, не сифилистик!“

 ***

    Неподозирани са възможностите, които предполага женската глава. 
Тя служи за възхищение, за извайване от гипс, за рисуване с въглен или маслени бои. По женската глава от край време се закачат бижута, за да става тя още по-привлекателна. Едно африканско племе деформирало по особен начин долната устна на жените, а друго пък, с помощта на непрестанно добавяни нови и нови пръстени увеличавало до патологични размери женската шия – друга, също тъй прекрасна анатомична част, която се увенчава именно с женската глава.
Някои са склонни да водят дори разговори с женска глава, когато тя е предразполежана към това, разбира се. Повечето мъже пък са единодушни, че при добро желание и умения от страна на женската глава с нея като цяло, а най-вече с отделни нейни части се получава вълнуващ секс…
Съвсем други идеи за използването на женската глава има якият младеж, който в момента излиза от патоанатомията към Медицинска академия с голяма картонена кутия под мишница. Разбира се тези идеи не са хрумнали на самият младеж, но той отлично ги е разбрал от човека, на когото са хрумнали. За по-лесното вникване в смисъла на идеите са послужили и няколко десетки банкноти от по сто долара. Те са дадени за самата реализация, а каквото остане – за реализатора. За младежа, който в момента се качва в големия си черен джип „Тойота“, внимателно поставя картонената кутия на задната седалка и подкарва с аварийни светлини, защото му предстои неприятен обратен завой…
До това нетрадиционно използване на женска глава се е стигнало след сложни взаимоотношения между някакъв държавен чиновник на някакъв пост и също така някакъв, не много едър представител на сенчестия бизнес. Двамата взаимно са опитвали да решат проблемите си чрез подкупи, чрез преговори, чрез бурни и продължителни вечери, завършващи с подарък- проститутка и други щедри жестове от страна на дребния сенчест бизнесмен. Но нещо не е сработило, нещо не е станало както трябва и сега представителят на онези, които се наричат ту „мутри“, ту „борци“, ту „мафия“ е принуден да използва мрачната слава на гилдията като цяло, за да сплаши своя бивш партньор, неизвестния и незначителен държавен читовник.За целта той е избрал слънчев есенен ден, в края на седмицата. Жената и децата на чиновника са изпратени някъде. Дали защото той се страхува за тях или просто, за да се порадват на последната топлинка от циганското лято сред природата.
Черната „Тойота“ е паркирана няколко преки преди кооперацията на чиновника. Останалата част от пътя почти трапецовидния младеж изминава пеша, държейки елегантно опакованата кутия като торта. Той се качва по стълбите към апартамента на държавния чиновник, точно когато онзи, по халат и с чаша кафе в ръка е установил, че телефонът не работи. В този квартал, а и изобщо в тази част на света телефоните често не работят, така че необходимата доза мрачни предчувствия не е успяла да залее нито държавния чиновник, а още по-малко – четящите тези редове в момента. Току-що оставил телефонната слушалка върху вилката на апарата, чиновникът чува мелодичната камбанка на входния звънец. Той прекосява антрето и отваря вратата без дори да погледне през шпионката. Вероятно си мисли, че някой от комшиите звъни, както обикновено, за да установи, че не само неговият телефон е замлъкнал.
Якият младеж поднася кутията с усмивка:
– Помолиха ме да Ви предам това – учтиво и ясно произнася той – и да почакам докато се запознаете със съдържанието. Отворете кутитята!
Държавният чиновник се подчинява безапелационно. Все едно какви мисли му минават през главата. Пък каквито и да се те – мигом отстъпват място на влудяващ ужас. От кутията, с мътен поглед в него се е взряла отрязана женска глава..
.- Ъ.ъ.ъ-а-а! Ъ?!
Якият младеж хландокръвно притиска дланите на чиновника към картонената кутия, за да не може онзи да я изпусне…
– Защо?! – успява да произнесе членоразделно чиновника.
– Как защо?! – все така любезен е трапецовидния младеж с кожено яке – Това не е ли съпругата ви?!
– Господи!!! Не! – почти изпищява чиновникът.
– Простете! – Младежът делово си издърпва кутията с отрязаната глава от ръцето му и отново я затваря с красивия капак – Явно съм сбъркал кооперацията!
Миг по-късно той слиза надолу по стълбите, без да бърза, тържествено понесъл картонената кутия, както на идване. Държавният чиновник продължава да седи на черджето пред входната си врата, а върху ризата, под мишниците му весело се уголемявят големи тъмни петна, които веротяно са студени и възсолени на вукс с леки кисел мирис.
Вън есенното слънце радостно припича и няма никакви, ама съвсем никакви белези, че лятото безвъзвратно си е отишло. Hапротив – слънцето грее все тъй уверено, както уверени сме всички ние, че от утре, от новия есенен делничен ден, всички проблеми между дребният държавен чиновник и дребният представител на сенчестия бизнес ще бъдат разсеяни.

***

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.