Георги Милков в Барбадос

0
59
Георги Милков

Историите на Георги Милков

Не трябва да забравяме, че най-хубавите неща в живота са безплатни. А в Барбадос най-хубавото безплатно нещо са плажовете. Всичките с кристално чиста вода, винаги достатъчно топла, за да се гмурнеш в нея. И със свободен обществен достъп, без значение дали са пред най-безбожно скъпите имоти или пък край последната по окаяност рибарска колиба.

Сега малко барбадоски торбаланщини. Има едно място на острова, което смразява кръвта на суеверните и възпламенява фантазиите на любителите на мистерии. И така вече 200 години. Гробницата на Чейс или мястото с движещите се ковчези е история, разказвана безброй пъти. За нея е писано много, включително и на български, а в ютюб могат да се наметят доста филмчета по тази тема.

Накратко, става дума за членовете на фамилия Чейс, които след смъртта си не могат да наметят покой в общата семейна гробница и всеки път, когато криптата бъде отворена за полагане на поредния мъртвец, вътре цари страшна неразбория. Ковчезите са разхвърляни, катурнати, някои дори и отворени. Оправят ги, подреждат ги, зазиждат вратата на гробницата и след време, когато отворят за нов покойник – вътре пак е пълен хаос.

Това се случва между 1807-а и 1820 година и естествено предизвиква голям обществен отглас, което кара тогавашния губернатор лично да се заеме с разследването на паранормалното явление. Гробницата е изследвана щателно отвътре, за да се установи, че няма таен вход, процепи или каквито и да било следи от размествания на зида или земните пластове. По пода е поръсен фин бял пясък, за да се хванат следите на евентуален злосторник – човек или животно.

Направен е и протокол, в който са описани всички процедури, приложени са и рисунки с точното разположение на ковчезите. При последното отваряне на криптата през 1819 г. печатите върху входната плоча са непокътнати, не са открити и никакви следи по пясъка вътре, но въпреки това ковчезите отново са разхвърляни. Градската легенда гласи, че виновен за всичко е полк. Томас Чейс – плантатор и робовладелец, който приживе бил голям злодей. Тормозел зверски не само робите си, но и собственото си семейство. Дори посягал на една от дъщерите си, която всъщност заради него се била самоубила като престанала да се храни. Преди нея била починала и по-малката й сестричка.

След кончината на децата си полковникът се самоубил. Явно двама самоубийци в инцестна връзка били твърде много за една крипта. Хората почнали да говорят, че всички тези грехове не дават покой на Чейс и след смъртта. Други пък заподозрели, че някой от робите на проклетия полковник владее могъщите сили на вуду магията и така му мъсти за причинените по-рано мъки. Във всеки случай цялата история идва малко в повече на властите и през 1820 г. те решават да се справят веднъж за винаги със случая “Чейс” като погребат членовете на фамилията на различни места. Оттогава гробницата е празна. Каменната плоча е махната и стълбите, водещи към входа са открити. Има и желязна врата, която зее отворена. Който иска може спокойно да влезе в бившия задгробен дом на нещастната фамилия Чейс. През 2007 г. един медиум идва тук, влиза вътре и заснема обстойно цялото място.

Естествено има размазан кадър, на който се вижда нещо като допълнително присъствие. Ала бала, знаете как е по филмите. Фантасмагории. Аз прегледах внимателно моите кадри от вчера и не намерих нищо смущаващо. Освен… Хм, това наисина е странно… Не, не е някакъв безплътен дух, а нещо, което си стои там до входа на гробницата и е съвсем материално.

Пощенска кутия?! Кой би писал тук и на кого? Нашата приказка “От умрял писмо да чакаш” явно получава нов прочит на Карибите. Чудя се, ако тази нощ се върна на мястото, дали пък няма да направя някакви по-интересни кадри? На пощальона примерно…

Какво пият барбадосчани? Освен ром, разбира се. Изборът е между две разхладителни (в определени случаи и разхлабителни) напитки, които островитяните оттук та чак до Бахамите, просто обожават. Кафеникавата се казва мауби, на други карибски острови й викат моби или мави. Прави се от кората на виреещо по тропиците дърво от рода Colubrina, наричано змийско дърво, защото стъблото му наподобява влечуго. Корите се варят с тръстикова захар, канела, портокалови кори, понякога с анасон или карамфил. Има различни рецепти. Едно време из Барбадос обикаляли жени с тенекиени гюмове на главите и предлагали мауби. Сега го продават по плажовете в пластмасови бутилки. Много местни хора продължават да си го варят вкъщи. Консумира се добре изстудено и в жегата е просто божествено. На опитващия го за първи път в началото би му се сторило, че е леко сладникаво. Канелата веднага се усеща, но след няколко секунди всичко се променя. Горчивият послевкус е колкото изненадващ, толкова и ободрителен. Тези променливи вълни, които се разстилат върху небцето те карат да опиташ още веднъж. Пак сладко с канела, после горчиво-омайно. И пак… Освен че разхлажда и ободрява в знойния ден, маубито има лечебни свойства. Помага срещу диабет и артритни болежки, понижава лошия холестерол, лекува диария и стомашни неразположения. Смесено с прясно кокосово мляко маубито действа срещу високо кръвно налягане. Червената напитка е каркаде. Тя е достатъчно известна у нас. За да омекотят стипчивия вкус местните добавят джинджифил и портокалови кори и също я консумират добре охладена. Някои си позволяват да дообогатят вкуса с дискретно количество ром. Все пак сме на Карибите. А тук от всичко ромът е най-полезен.

Рибен петък, свинска събота. Шумна вечеря навън, тих обяд вкъщи. Така повеляват традициите в Барбадос. Петъчният рибен пазар в Ойстин (на около 10 км от столицата Бриджтаун) е прераснал в нещо като шумен селски събор, на който се изяждат огромни количества баракуда, марлин, махи махи, лобстери, скариди и други морски риби и мекотели. Всичко се приготвя пред очите на гладната клиентела, която по правило е и жадна и докато чака, обилно се налива с бира. Тъй като печките, тиганите и скарите са между масите, а пушилката и гъчканицата са апокалиптични, на това място не е подходящо да се ходи с очаквания за стилна вечеря. Отбор юнаци с тъпани и барабани шета сред множеството, за да направи нещата още по-колоритни. Това е т.нар оркестър “Тък”, с който задължително върви и една Мама Сали. Под фустата си тя има прикрепена изкуствена задница, която от време на време върти на осморки и с тази очарователна пошлост весели вечерящите граждани като ги приканя да пуснат някой долар в торбичката. Понякога образът на Мама Сали се играе и от мъж, предрешен като жена. Важното е да има настроение. Казват, че оркестър “Тък” е останка от колониалния британски военен оркестър на острова, но не ми се вярва. Ритъмът и мелодията, а най-вече извивките на Мама Сали, напомнят повече за африканското минало на тукашните хора. В петък вечер в Ойстин рибата и веселбата сякаш нямат край. Но събота е съвсем друг ден. Тогава се яде вкъщи, в тиха и уютна домашна атмосфера. Традиционни съботни блюда в Барбадос са “Пудинг сукалче” и печена свинска опашка. От една жена на улицата днес си купих и двете, за да ги пробвам. Печената опашка е очаквано вкусна, няма какво да й се описва. Затова ще обърна повече внимание на втората манджа. Пудингът представлява кафеникави топки, чийто цвят идва от нерафинираната тръстикова захар, която заедно с канелата и мускатовото орехче се добавят към намачкания сладък картоф. Останалото е кулинарната изненада на сезона. На практика това толкова тачено островитянско блюдо комбинира два наши балкански деликатеса – шкембе и пача от свинско краче. Разбира се с много местни подправки, сред които се долавя аромат на лимонена трева. Но чесън, червен пипер и масло също не липсват. Търпи и малко поръсен отгоре ситно накълцан магданоз. Ех, Барбадос, ти роден наш!