Георги Милков: Местната луда стои насред пътя, кълчи се и пустосва преминаващите.

Тази сутрин телефонът ме събуди в 6 ч. Станах само, за да изключа звука и пак легнах. След час всички птици в гората около къщата се разсвирукаха и реших, че е време да започна първия ден от живота си на остров Гренада.

Наричат тази карибска държава Островът на подправките. Теренът е хълмист, много живописен. Тук растат канела, карамфил, индийско орехче и какви ли не странни на вкус и цвят неща. Имало е и плантации за чай, тютюн и захарна тръстика. Кафе обаче не вирее. Оглеждам сънено кухнята на къщата, която съм наел, само за да установя, че няма кафемашина, нито кафеварка, даже просто джезве липсва. Мога да пригодя за тази цел празна консерва (правил съм го в пустинята Калахари), но тук просто липсва кафе.

Любезната ми домакиня е оставила само чай. Къщата й е на върха на един от многобройните живописни хълмове с прекрасна гледка, свеж въздух и спокойствие, на около 20 минути с кола от столицата Сент Джорджис. Надявам се в близкото село долу някое кафене вече да е отворило. Имотът, където съм се настанил няма ограда и просто трябва да се спусна през градината зад къщата, а след това по една просека през гората да стигна до асфалтовия път долу, който да ме отведе до лелеяното кафе. След 20-минутно спускане срещам спретната в униформа девойка в прогимназиална възраст, която явно е тръгнала на училище. Питам я къде е най-близкото кафене. Тя ме поглежда с толкова ококорен и смутен поглед, все едно съм й казал, че тази година ламята ще вземе едно момиче от тяхното селото и това ще е тя.

Ок, няма да стресирам повече девичата й душа, ще питам някой друг. Следващият жив човек ме убеждава, че кафе може би има само в магазина. А магазинът е нагоре по пътя. Окуражаващо. След известно време виждам една барака с надписи, а на вратата в цял ръст се е изправил на Боб Марли брат му. По-големият. Като се имат предвид побелелите му брада и раста плитки. Извинете, да знаете къде е магазина, подвиквам от далеч. Той се ухилва: това тук е магазина. Доловил скептичния ми поглед, той се интересува от какво точно имам нужда.

Може би очаква да му кажа: 100 кила от най-добрата марихуана на острова. Но аз го изненадвам. Може ли едно кафе. Кафе ли?!? Бъбрек да му бях поискал, да ми даде, ама кафе… За кафе трябва да идеш до супермаркета, казва той клатейки глава. А къде е този супер? По пътя нагоре, на върха на ей този, виждаш ли го, баир. Много ли е далече, питам аз все по-отчаян. Ако беше далече, щях да ти кажа, че е далече, тросва се старата раста. И преди да съм помислил, че ми се кара, добавя: “Продължавай да вървиш и ще го видиш на пътя. Ще стигнеш там преди да умра.” Вече имам още един стимул да не губя време.

След упорито бъхтане по пътя виждам широко отворените врати на голяма къща с щанд и витрина, зад която са подредени най-разнообразни стоки. Около 7 на брой. Без да смятаме една отделна етажерка, на която са сепарирани 4 вида ром. Съдържателката на това уважаемо учреждение се изправя, когато ме вижда да влизам. Аз съм се приготвил вече за едно двойно капучино с канела, но общия вид на помещението ме кара да попитам само за кафе. Да, ясно, този поглед вече го знам.

Джейсъъън, Джейсъъъъъъън. Жената сякаш крещи за помощ. Какво ли си мисли: Този остров бе почтено място, а сега се напълни с някакви отрепки, които нахлуват в къщите ни призори и ни притесняват с перверзните си желания. Призованият Джейсън се материализира в рамката на вратата с мачете в ръка. И като говорим за отрепки той се оказва някакво окъсано пиянде, което изглежда е цанено за общ работник в двора на госпожата с магазина. Джейсън, да знаеш къде продават кафе, пита го строго тя. Посланието е ясно.

На този остров порядъчните хора не се занимават с кафе, само негодяи и изпаднали бараби като Джейсън биха могли евентуално да знаят. Схванах, госпожа. А това ли е всъщност супермаркета? Не било това. Още нагоре. Джейсън съзаклятнически ми доверява, че знае двама души, които може и да имат кафе. Не ми казва дали от затвора ги познава, но така звучи. Кафеджиите и пандизчиите трябва да се подкрепяме, нали. Обаче аверите на Джейсън се подвизават някъде надолу по улицата, откъдето всъщност аз идвам. Сега съм в дилема. Да се върна ли, ползвайки неясните упътвания на прошляка с мачетето или да продължа нагоре към супера? Решавам все пак да стигна до заветния супермаркет.

Вървя вече час, а най-спретнатото нещо, което съм видял е шарена барака, която е салон за красота. И никакво кафе! Най-после наченки на цивилизация. Местната луда стои насред пътя, кълчи се и пустосва преминаващите. С едната ръка се е хванала между краката, а с другата маха напосоки и нарежда люти клетви.

Сестро, разбирам те много добре, аз самият вече съм готов да псувам всички и всичко. Лудата явно инстинктивно усеща, че сме на един хал и ме пропуска в номинации си, когато минавам покрай нея. Завой на пътя и след него… Алелуя! Супермаркет. Истински! Но какво се оказва?

Няма кафене, нито кафемашина, нито нищо, освен разтворимо, инстантно кафе в малки пликчета. Вземам ги всичките шест. Чака ме дълъг път към дома. Зад завоя е лудата, която сега явно вижда в мен човекът, поддал се на изкушението. Ще гориш в ада, бели човече, посочва ме тя. Мен ми кипва, обръщам се и правя “огледало, двойно огледало”. Това е висшата защита срещу улични клетви и магии. Не ме питайте откъде знам такива неща, каквито и Розмари Де Мео не е чувала. Някой като те засипе с ругатни, му показваш дланта на ръката си. Нещо като “ток ту май хенд”, но трябва и да добавиш заклинателно: Огледало! Така всичко казано за теб се връща към него. Ако случайно не помогне, тогава обръщаш към него и двете си длани и казваш: Двойно огледало! Ефектът е безотказен. Действа срещу досадните циганки по улиците на София, които те кълнат, ако не си купиш за 5 лева от тях зелено листо за здраве. И сега вече знам, че действа и срещу карибски вуду вещици, защото онази млъкна веднага като й направих двойното огледало. Или сащисана си е рекла: Божке, тия бели хора са по-големи откачалки и от мене. Не знам, но кафе абстиненцията ме кара да излизам от нормата понякога.

Накрая се прибрах през девет баира в къщата на десетия хълм и си кипнах вода, за да си разтворя не толкова скъпоценното, колкото изстраданото инстантно кафе. Последният път, когато толкова се радвах на разтворимо кафе бе едно лято преди много години, докато живях на палатка на Карадере…

Седнах на верандата да го изпия и се замислих кое е по-силно?

Зависимостта към кафето или тази към подредения, разглезен свят, в който всичко ни е на едно копче разстояние?

Ей с такива мъки и дилеми започна първия ден от живота ми на остров Гренада.

- Advertisement -