Георги Лозанов

Георги ЛозановСпоред тълковния речник, думата “папийонка” означава “вид вратовръзка във формата на  пеперуда”. Според много хора, най-бързата и лесна асоциация, водеща към думата “папийонка” се казва… Георги Лозанов.
Георги Лозанов, чието име се свъзва най-вече със Съюза на електронните медии (СЕМ), е роден през 1958 г., в София, на 26-и април. Заедно със сестра си Олга Лозанова, която дълги години е програмен директор на Нова телевизия, израства с родителите си Лозан Лозанов и Олга Станева – и двамата архитекти.
Висшето си образование Георги Лозанов получава в Софийски университет, където изучава “Философия” – това е специалността, която завършва през 1981 г. Работи в различни печатни издания, сред които списание “Българско фото” (1983 – 1989 г.); от 1989 г. – вестник “Култура”, където е редактор и заместник-главен редактор; в края на съществуването на списание “Егоист”, между 2004 и 2006 г. е негов главен редактор; а след това, до 2010 г. работи за списание “Пет звезди”, като негов главен редактор.
Във вестниците “Стандарт” (1992 – 1995 г.), “24 часа” (от 2003 г.), “Хасковска Марица” (от 2009 г.) се изявява като автор на собствена колонка (рубрика).
От 1994 г. Георги Лозанов е доцент в Софийски университет, Факултета по журналистика и масова комуникация. Там, между 1995 и 1998 г, а по-късно и между 2004 и 2007 г. е ръководител на катедра “Печат и книгоиздаване”. Преподавателската дейност на Георги Лозанов включва водене на лекции в Софийски университет, в НАТФИЗ, в Нов български университет, в Националната художествена академия и в Пловдивски университет.
Георги Лозанов е член на медийния регулаторен орган в България, още от създаването му. От 1997 до 2001 г. е член на НСРТ (Национален съвет за радио и телевизия), след това, до 2004 г. е в Съвета за електронни медии (СЕМ), следва председателство на управителния съвет на Българската медийна коалиция, до 2007 г., а от 2010 г. е председател и член на парламентарната квота на Съвета за електронни медии (СЕМ).
Георги Лозанов председателства журито на Деветия медиен фестивал за радио и телевизионни програми за изкуство и култура “Осмата муза”, както и, през 2011 г.,  конкурса за наградата на “Хеликон” за съвременна българска художествена проза. Член е на различни журита, сред които това  на конкурса “Снимка на годината” през 2012 , и на петото издание на наградата “Вик” за български роман на годината през 2008 г.
Написал е над 100 научни студии и повече от 200 статии, свързани с тематиката на печатните и електронните медии, философията, естетиката, изкуствознанието и литературната критика.
Автор е на книгите “Какъвто трябваше да бъда” (2010 г.), “Пластики и прочити” – в съавторство с Павел Койчев (2010 г.), “Мое дясно” (2011 г.)

 

КОМЕНТАРИ

Коментара

„ЛОЛИСА И БЕЛИЯТ КОННИК“-Георги Лозанов

*ТЕКСТЪТ Е ПУБЛИКУВАН ПРЕДИ МНОГО ГОДИНИ В СПИСАНИЕ „ПЕТЪК ВЕЧЕР“

ЛОЛИСА И БЕЛИЯТ КОННИК

/приказка с тъжен край/

 

“Девствено студени госпожи съдебни заседатели! Предполагах, че ще изминат месеци, ако не и години, преди да посмея да  се разкрия пред малката Лолиса, но към шест часа тя напълно се събуди с думите:”О, сънувах чуден сън!”, а в шест и петнайсет стана, в прекия смисъл, моя любовница. Сега ще ви кажа нещо съвсем странно: тя ме прелъсти.”

Дванадесетте съдебни заседатели започват усърдно да пишат върху своите плочи.

“Какво пишат?”- пошушна ми Лолиса.

“Пишат си имената – пошепвам и аз – боят се да не ги забравят, преди делото да свърши.”

“Глупости!”- високо и възмутено започна Лолиса, но бързо се възпря, защото Белият заек извика: “Тишина!”, а Царицата сложи очилата си и безпокойно се огледа да види кой говори. Всички съдебни заседатели записаха на плочите си “Глупости!” и дори един от тях не знаеше как се пише думата и попита съседката си да й каже. Друга имаше молив, които скърцаше. Такова нещо, разбира се, Лолиса не можеше да понесе. Тя заобиколи залата, спря зад нея и скоро издебна случай да й го отнеме. Лолиса го направи с такава бързина и ловкост, че клетата съдебна заседателка не смогна дори да разбере, какво стана с молива й. И тъй след като напразно го подири, с принуди през останалото време да пише с пръст. А туй беше безсмислено, защото пръстът не оставяше никаква диря.

Щом Лолиса се върна при мен, аз на свой ред и отнех молива и го подмених. Разкопчах палтото си срещу шейсет и пет цента плюс разрешението да участва в училищния спектакъл успях да си издействам, под прикритието на банката на обвиняемия, изцапаната и с тебешир и мастило ръчичка. С червени кокалчета. Ах, безспорно това беше непредпазливо, но предвид въздържанието, което ми предстоеше, бях принуден да се възползвам от комбинацията, която със сигурност нямаше да се повтори.

Тогава едно от гвинейските прасета започна да ръкопляска и аз изтръпнах, защото помислих, че са ни видели.  То обаче веднага бе възпрепятствано от разпоредителите на съда. (Тъй като думата е достатъчно мъчна, просто ще ви обясня какво направиха. Донесоха голяма платнена торба, която се връзва накрая с връв, пуснаха вътре гвинейското прасе с главата надолу и седнаха отгоре.)

«Започни отначало» – ми каза важно Царицата, след като всичко утихна – « и продължавай, додето стигнеш края, сетне спри.» Аз обаче много бързах да свърша и затова съвсем не започнах отначло, а от там, където Лолиса, напук на Царицата, ми казва:

«Искам да съм Царица!»

«Ще станеш, щом преминеш следващото поточе» – отвръщам й аз. – «Ще те изпратя през гората, а после, знаеш, ще трябва да се върна: това е краят на моя ход.»

«Много ви благодаря» – казва Лолисаи пита:

«Да ви помогна ли да си свалите шлема?»

Съгласявам се, защото очевидно тази задача е свър силите ми. Сърцето ми увеличава обема си толкова мощно, че за малко да закрие целия свят. Най-после Лолиса успява да ме издърпа от шлема. Нейните руси коси падат върху издрасканото й коляно и дървесната сянка, която споделям с нея, пулсира и се топи върху прасеца й, блеснал до хамелеонската ми буза.

«Сега се диша по-свободно» – казвам аз като оправям с две ръце разчорлените си коси и обръщам към Лолиса цяла помийна яма, пълна с чудовища, зад паравана на бавната момчешка усмивка. Налисъм си само белият конник Хумберт-Хумберт (не Хамбургер-Хамбургер), върлинест, кокалест с космати гърди, с гъсти черни вежди и чудноват акцент. Убеден съм, че Лолиса никога през живота си не е срещала странен ездач с толкова щръкнал рог.

«Знаете ли,  – признава ми тя – аз винаги съм мислела, че  Еднорозите са легендарни чудовища. Никога не бях виждала Еднорог.»

« Е сега, когато се видяхме един друг, ако ти повярваш в мен и аз повярвам в теб… Съгласна ли си?»

«Да, щом желаете.»

Конят ми изцвилва победоносно и подплашва мъжа и жената, спотаили се в тъмнината на автомобила, спрян под капките на дървото. Те ни съобщават, че се намираме в сърцето на градски парк, където ездата е забранена, но щом свърнем наляво при следващия светофар – паркът е станал черен като греха, на който служи за прикритие. Скоро обаче съзираме през  мъглата да се мержелее светлинка, след това –  нощният блясък на езерото и ето тя – целта, или по-точно той – белият чертог на «Омагьосаните ловци» се възправя пред нас, дивно и неповторимо под призрачните дървета, долу, където свършва обсипаният с чакъл склон на хълма.

«Дума да не става» – казва Лолиса като вижда, че аз ще й противореча. – «Още не искам да се прибирам. Знам, ще трябва да мина през огледалото обратно в стаята… и тогава край на всички приключения.» И тя обръща гръб на чертога и тръгва обратно по пътеката, решена да се изкачи на хълма. Няколко мига всичко се развива, както й се иска, докато пътеката внезапно се извива, разтърсва се (така я описваше тя по-късно) и Лолиса съзира, че отново крачи към вратата на чертога.

«Ох! Това е отвратително!» – вика тя. – « Никога не съм виждала такъв нахален чертогу да ти се изпречва непрестанно на пътя. Никога! “

“Напразно хлопаш” – казва и белокос, чернокож Лакей, с доста приблизителна ливрея, при това и гърбав. – “ И то по две причини: Първо защото и аз съм от тази страна на вратата, от която си и ти. Второ, защото вътре вдигат такъв шум, че никой няма да чуе.” Вестибюлът беше пълен със стари дами и свещеници.

“Но аз въобще не хлопам” – възразява Лолиса.

“Нали това ти обяснявам” – обяснява й Лакеят, докато слага върху количката си моята дървена кутийка с необикновена форма, чиито капак виси. – “Аз не мога да знам дали хлопаш или не и то по две причини…”

Решавам да се намеся, защото тази разправия иначе може да се проточи безкрайно и казвам дружелюбно на Лолиса:

“Виждам, че се възхищаваш от кутийката ми, тя е мое собствено изобретение да побирам в нея дрехи. Виждаш ли, нося я наопаки, за да не влиза в нея дъжд.”

“Но дрехите могат да изпаднат” – забелязва тя разтревожено. “ НЕ виждаш ли, че капака се е отворил?”

“ Не бях видял, но и да са изпаднали дрехите, няма да стигнат далеч, ще са някъде тук, около кутийката.”

Лолиса се запътва към нея сякаш дебне плячка от дивеч, вперила очи в тази далечна съкровищница. Приближава я като доста високо вдига крака на доста високите си токове и сгъва очарователно момчешките си колене толкова бавно в разширилото се пространство, сякаш се движи под вода или в сън. Сетне вдига за ръкавчетата падналата в близост  много скъпа бяла блуза от модна коприна и все така бавно, все така мълчаливо я разтваря пред себе си като че е вцепенен ловец, изгубил дъх пред невероятна птица, която е разперил за крайчетата на пламтящите криле.

Много време минава, преди да се промуши в очакващата я прегръдка, грейнала, омекнала, галеща ме с погледа на нежните, порочни, безразлични, здрачени очи, като не забравя да мърмори: “Не е както трябва.” Направо, кажи го, банална малка уличница. Защото ето на кой подражават нимфетките, докато ние стенем и умираме.

“Какво и е на белуфката?” – изфъфлям аз, докато дишам в косите й (загубил съм властта си над думите).

“Ами, веднъж бях яла много черници…” – започва да увърта Лолиса.

“Искаш да кажеш белици” – слагам я на мястото й.

“Черници” – повтаря тя.

“Все едно” – бия отбой аз. – “Конниците наричат черниците белици”. Страх ме беше да не се разсърди, да не си грабне белуфката и да не поеме отново към хълма. Можех ли да разчитам, че чудото ще се повтори. Но моята Лолиса се оказа палаво девойче и когато чувам сподавения й кикот, разбирам, че тя гледа конниците с весели очи. Отърколва се в мен и топлите и руси къдри улучват дясната ми ключица. Тихичко я галя по косата и тихичко се целуваме. Изпадам в някакво блажено състояние, понеже целувката й е някак комично изтънчена от трепета на любознателното й жило.

“Но вие имате кошер, закачен на седлото.”  – казва ми Лолиса поощрително.

“Да, това е много хубав кошер” – отвръщам и горделиво. – “От най-добрия вид. Само че, нито една пчела не се е приближавала до него. Другото пък, което е закачено, е капан.  Предполагам, че мишките пъдят пчелите или пчелите пъдят мишките, не знам кое от двете.”

“Тъкмо се чудех, защо ви е този капан. Не е много за вярване, че на гърба на коня ще се завъди някоя мишка.”

“Не е много за вярване, но ако би се завъдила, не бих искал да си тича на свобода.”

В изблик на хулиганска закачливост (признак на нимфетка), тя – моята пчеличка, или моята мишчица, или и двете – допира устни до ухото ми, но умът ми дълго не успява да раздели на думи горещия и шепот. А тя го прекъсва със смях, отмята къдри от лицето си и отново се навежда. Дивното чувство, че живея в приказен свят, където всичко е позволено, ме обгръща полека, докато започвам да се досещам, какво ми предлага. Отговарям, че не зная, за каква игра става дума.

“Струва ми се, че няма голяма практика в язденето.” – забелязва тя, като ми помага да се вдигна.

“Какво те накара да кажеш това?” – питам я аз, като се възползвам от паузата да притисна лице към разните и нежни части. Тя бързо дърпа кафявото си рамо от устните ми. (Куриозно, но Лолиса смята – и дълго мисли така, – че всички докосвания извън целувката и обикновения полов акт са или “лигава романтика” или патология.)

“Защото хората, които имат повече практика в язденето, не падат толкова ниско.”

“Аз имам голяма практика – казвам съвсем сериозно. – Извънредно  голяма практика.”

“Вярвам ви” – каза Лолиса, колкото се може по-искрено, – но, по-добре аз да ви покажа, как се прави това.”

Няма да досаждам на образования читател с подробен разказ за Лолисината самонадеяност. Ще кажа само, че слисаният наблюдател не съзира и следа от целомъдрие у това симпатично, едва формирало се момиче, съвсем развратено от навиците на начинаещите ездачи, от съвместното обучение, от мошеническите начинания като  гърлскаудските огньове и тям подобни. За нея, чисто механичния полов акт е неотделима част от тайния свят на хлапаците, недостъпен за големите. Какво правят големите, за да се закрепят на седлото, какви изобретения използват и какви усилия влагат в тях – тя не се интересува ни най-малко. С жезъла на моя живот Лолиса действа енергично, сякаш това е безчувствено приспособление, без никаква връзка с мен. Разбира се, ужасно иска да ме смае с юначните си хватки на малолетната измет, но не е готова за някой разлики от между детските, разбира се, и моя.

“Какво странно чувство!” – повтаря тя непрестанно. – “Сякаш се свивам като далекоглед.”

Всеки сам може да си представи едни или други изяви на животинския живот. Но всъщност това няма значение, половите въпроси не ме интересуват. Друга велика идея ме зове, госпожи съдебни заседатели: веднъж за винаги да определя пагубния чар на нимфетките.

“Туй доказва, разбира се, неговата вина, тъй че отсечете му главата!” – заключи Царицата.

 

Георги Лозанов

 

КОМЕНТАРИ

Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close