Душевен махмурлук

0
18
Деян Желязков
- Advertisement -

Събудих се болезнено, може би защото дишах като стара руска прахосмукачка. Нещо хриптеше вътре, дълбоко в мен и издаваше странни и страшни звуци. Първата ми мисъл беше, че могат да ме наемат за озвучител на хорор филм или някое предаване за стари автомобили. Главата ми беше някъде в орбита, може би около Уран, но не бях сигурен. Стомахът ми беше като топка горящ памук, извлечен от употребен дамски тампон, а устата ми имаше вкус, сякаш бях целувал клекалото на общинска тоалетна на централен бургаски плаж.

С една дума – махмурлия, брат. Чувствах се като кръстоска между ангорски заек и табуретка с аспираторни проблеми.
После се сетих. Чакай малко бе, Желязков, та ти от три дни не пиеш, проскубан бургаски гларус такъв! Е, не много, де. Какво ти става, мамка му? Уплаших се не на шега, викам си мамка му, ял съм нещо развалено, и като не пия вече (не толкова), ще умра! Ще си отида мърцина, завалията аз, ето ти сега трезвеност!
Естествено, оказа се друго. Наистина бях махмурлия, но не от препиване с алкохол, а от препиване с емоции. Оказа се, че ефектът е същия, пак толкова пагубен. Сякаш бях старо, ненужно дистанционно без батерии, чийто телевизор отдавна не работи.

Знаех как да се справя с традиционния махмурлук. Нали тоя пич, дето е открил ракията, е открил и бирата, но на следващата сутрин. Господ да го благослови. И онзи, с шкембе-чорбата.
Отворих хладилника и докато го затворя, едната бира вече беше под гърленото ми равнище, а другата мимоходом я дефлорирах. Никакъв ефект, дори и третата не ме хвана. Викам си тц, няма да станат така нещата, пернати мой приятелю. Тоя махмурлук не е като оня, алооо!

Звъннах на личния си лекар. Човекът е бохем, симпатяга и разбира от тия неща. Изслуша симтомите ми няколко минути, почеса се, изпя ми „Мастика ледена да пия и руси мацки покрай мен.“ След което ми каза, че съм безнадежден случай. Аз си го знаех още по рождение де, ама друго си е да ти го каже професионалист на уше. После ми препоръча едни розови хапчета, дето при зимно слънцестоене, точно по пладне придобивали виолетов оттенък. Нямах нужда от секстант, така че предпочетох да игнорирам съвременната алхимия.

Реших да попитам Чичко Гугъл. Беше тих и благ, след което ми затвори телефона. Грубо от негова страна.
А във форума на Бг Мама мълчаха като препарирана лисица, намазана с корабен лак. Една се обади – психиатър? Друга ѝ отговори – млък ма, момчето е влюбено.

Тихо там, трай си!

Реших да взема нещата в свои ръце. То се е видяло, че планината няма да дойде при мен, затова извадих едно старо джезве и запретнах ръкави.

Бръкнах дълбоко в себе си и намерих много малко парченце надежда. Стрих го бавно и внимателно, нямах повече, изчерпа се. После добавих малко музика, щипка добри приятели и няколко шепи красота. Поръсих леко с малко вяра, гарнирана с две капки лимон, че е много сладникава.

После настъргах отгоре обилно с любов. Нея я имам в изобилие, неизчерпаема е. Не е дефицит като надеждата.
Малко сол, захар, куркума… и водка. Разбърках, подгрях всички чувства на бавен котлон и ги сипах в чаша.
На екс.

Странно, въздухът вече ухае, ушите ми чуват, а сърцето ми се усмихва… В отговор се усмихнах на всичко живо, дори и на камъните, защото и те са живи.

 Деян Желязков***
Гълъбът Гого днес дойде с приятелката си. Усмихнах им се и вместо половин филия, изроних цяла, душиците. Кълвяха заедно, на моменти той обикаляше около нея, пристъпваше тежко, перата му искряха.
Усмивката не слизаше от лицето ми. Защото тя никога не слиза от там.

Затова не я добавих в сместа за изтрезняване от душевен махмурлук.

 

автор Деян Желязков

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.